Но макар да я обичам и да съм й благодарна за всичко, което стори за мен, няма да позволя да ме ограничава или да ме наказва. Нищо подобно. В действителност на мен не ми се налага да живея тук и да търпя подобно отношение. Имам много други възможности, а тя дори няма представа колко усилия полагам, за да не го разбере.
Преструвам се, че ям, макар че не ми се налага, преструвам се, че уча, макар и това да не е необходимо. Опитвам се да се държа като всяко друго нормално седемнайсетгодишно момиче, което зависи от възрастните по отношение на храната, подслона и парите, но всъщност нямам нищо общо с тези на моята възраст. Трябва да гледам тя да не научи повече, защото и без това знае твърде много.
— Добре, ето какво ти предлагам… — Стоя до плота на мивката и разклащам еликсира, като гледам как той искри. — Ще положа съзнателни усилия да не се забърквам в неприятности и да не ти се пречкам, а ти ще сториш същото. Съгласна ли си?
Тя ме поглежда изпод свъсените си вежди, като явно се опитва да прецени дали съм искрена, или я заплашвам. Стисва устни, докато обмисля следващата си реплика, след което бавно произнася:
— Слушай, Евър, аз просто… Притеснявам се за теб. — Поклаща глава и прокарва пръст по ръба на чашата си. — Независимо че не искаш да си го признаеш, явно не си добре и аз вече недоумявам какво да направя, за да ти помогна, да те накарам да разбереш…
Рязко затварям бутилката. Остатъците от добрата ми воля и желание за разбирателство току-що се изпариха, затова отсичам:
— А-ха, добре. Като за начало, ако наистина искаш да ми помогнеш, вземи да престанеш да повтаряш, че съм луда.
Поклащам глава и нахлузвам сандалите си. Усещам, че Деймън пристига — точно навреме. Премятам чантата си на рамо и отвръщам на разгневения й поглед с не по-малко гневен.
— И второ, спри да се държиш с мен, сякаш съм някаква копнееща за внимание, крайно закъсала, жалка измамница… или каквото там имаш предвид. Като за начало, Сабина, можеш да ми помогнеш с тези две неща.
Изхвърчам от кухнята, като отново не й давам възможност да реагира. На излизане трясвам вратата много по-силно, отколкото възнамерявах, но не спирам. Само свивам рамене и се насочвам към колата на Деймън.
Плъзвам се на меката кожена седалка, а той ме посреща с думите:
— Значи дотук стигнахте…
Проследявам с поглед пръста му, който сочи прозореца, където е застанала Сабина. Тя не надзърта зад пердето, а ме наблюдава открито — всъщност и двама ни. Стои си там с ръце на кръста, стиснати устни и мрачно изражение.
Въздъхвам и съзнателно отклонявам очи, за да избегна погледа й.
— Просто се благодари, че ти спестих разпита, на който щеше да те подложи, ако беше влязъл. — Поклащам глава. — Повярвай ми, имах много основателна причина да искам да ме изчакаш тук.
— Още ли продължава?
Само кимвам в отговор и правя многозначителна физиономия.
— Сигурна ли си, че няма смисъл да говоря с нея? Може да е от полза.
— Забрави — отвръщам аз и поклащам глава. Единственото ми желание е да даде на заден ход и възможно най-бързо да ме отведе от тук. — Няма смисъл да се говори с нея, тя отказва да чуе какъвто и да било рационален довод. Само ще стане по-лошо.
— По-лошо от това да се опитва да ме убие с поглед? — пита той, поглеждайки към огледалото за обратно виждане. Закачливата му усмивка не ми харесва. Положението е сериозно. Той не го чувства така, но за мен това не е някакъв незначителен проблем.
Все пак решавам да проявя разбиране. Напомням си, че от гледната точка на шествековния му житейски опит дребните битови драми не заслужават кой знае какво внимание.
Освен това Деймън по принцип смята, че всичко, освен мен попада в категорията на нещата, които не си заслужават усилие. Напоследък единственото, което сякаш го интересува, е да предпази душата ми да не попадне в Шадоуленд. Не се вълнува толкова дори и от противоотровата, която отново би ни позволила да бъдем заедно след четиристотин години.
Макар че и аз се стремя към истински важните неща, не мога да не обръщам внимание на „малките“. Колкото и да не му харесва на Деймън, единственият начин да направя разбор на проблемите си и да ги реша, е да ги обсъждам отново и отново.
Казвам ти, наистина ти спестих сериозна разправия. Ако беше настоял да влезеш, щеше да стане много, много по-зле.
Думите прелитат от моя ум към неговия, докато аз разсеяно гледам навън. Удивена съм колко ярък, слънчев и горещ е денят, макар че едва минава осем сутринта. Чудя се дали някога ще свикна с това… дали ще спра да сравнявам живота си в Лагуна Бийч, Калифорния, с онзи в Юджийн, Орегон. Дали някога ще престана да гледам назад.