— Искаш ли да поговоря с нея? — предлага ми Ава, но аз бързо отвръщам:
— Повярвай ми, няма да има резултат. Тя е взела решение и мисля, че времето е единственият лек.
Тя кимва, избърсва ръце в дънките си и се отдръпва да огледа подредената лавица. Накланя главата си на една страна и присвива устни, после бързо сменя местата на обсидиана и опушения кварц. Усмихва се, доволна от резултата.
Вглеждам в нея и се запитвам защо винаги е сама. Вярно, че сега се грижи за близначките и не е съвсем сама, но откакто я познавам, никога не е имала приятел и не е била и на една среща.
Преди да успея да се сдържа, изръсвам:
— Смяташ ли, че всеки човек си има сродна душа?
Тя се обръща и ме поглежда. Очите й са много, много сериозни.
— Исках да кажа… мислиш ли, че за всеки от нас съществува един човек, с когото ни е писано да бъдем? Като при Деймън и мен.
Тя замълчава, сякаш внимателно обмисля какво да ми отвърне. И точно когато решавам, че няма да получа отговор, Ава избухва в смях. Цялото й лице грейва, в очите й започват да проблесват палави пламъчета.
— За кого се тревожиш повече, Евър — за мен или за Джуд?
Изчервявам се — не предполагах, че съм толкова прозрачна. От друга страна, трябваше да го предвидя, нали знам какъв силен медиум е.
— Ами и за двама ви — казвам с колеблива усмивка.
Тя се обръща и отново се залавя с работата си: сгъва вече празните пликове, които допреди малко бяха пълни с кристали, нарежда ги един върху друг и накрая грижливо ги прибира в една по-голяма торба. Когато проговаря отново, гласът й е тих и думите едва се долавят:
— Ами щом искаш да знаеш, отговорът ми е „да“. Вярвам, че всеки човек има сродна душа. Дали обаче всеки е в състояние да разпознае своята и да направи нещо, за да я спечели, е отделен въпрос.
Трийсет и втора глава
— Е, как мина? — питам Деймън, който се настанява на седалката до мен и затваря вратата си. Запалвам двигателя и бавно подкарвам колата.
— Добре — казва той и затваря очи за миг, спуска гюрука с ума си и вдишва дълбоко прохладния нощен въздух. — Двамата с него ще ходим да караме сърф в края на седмицата.
Ахвам. Малко е да се каже, че съм изненадана. Честно казано, смятах, че ще има голям късмет, ако просто успее да постигне примирие. И в най-смелите си мечти не съм си представяла, че могат да се сприятелят.
— Вие какво, да нямате среща? — закачам го аз, като се замислям колко ли време е изминало, откакто Деймън за последно е имал истински приятел — такъв, който да знае тайните му.
— Никога. — Той ме поглежда сериозно. — Никога не съм имал приятел, който да знае цялата истина за мен. А и, честно казано, мина твърде много време от последния път, когато изобщо исках подобно приятелство. — Отклонява очи и се вглежда в магазините, дърветата, претъпканите с хора тротоари. — За мен приятелствата винаги са били нещо краткотрайно, защото се налагаше да се местя на всеки няколко години. Нали разбираш, хората започват да стават подозрителни, когато виждат, че ти не се променяш изобщо, а те остаряват… Много е трудно да поддържаш близост с някого при такива условия. След известно време решаваш, че е най-добре просто да ги избягваш.
Преглъщам с усилие и съсредоточавам вниманието си върху шофирането. Не за първи път го чувам да говори така, но от повторението не ми става по-леко. Още повече като се замисля с колко ли хора ще се наложи аз да се сбогувам.
— Имаш ли нещо против да ме откараш вкъщи? — пита ме той, с което рязко ме изтръгва от света на самотните ми мисли и ме връща в реалността.
Всъщност смятах, че ще поиска да отидем в павилиона — и определено нямах намерение да се дърпам.
— Майлс ме чака у дома. Обещах да му партнирам в упражняването на репликите… ще се явява на прослушване за пиеса.
Поклащам глава и се разсмивам. Престроявам се и поемам вдясно по крайбрежната магистрала. Едва тогава го поглеждам:
— А дали случайно ще се намери малко време и за мен в натоварената ти програма? — шегувам се аз, но само донякъде.
— За теб — винаги! — възкликва той ентусиазирано и се навежда да ме целуне. Резултатът е плачевен — отвлича вниманието ми от пътя и почти загубвам контрол върху колата. Като се има предвид колко завои има по магистралата, цяло чудо е, че не катастрофираме. Отблъсквам го — не грубо, но достатъчно твърдо, и отново стисвам волана.