Погледът ми неволно се плъзва по океана и великолепните сини вълни, които мятат пенливите си бели гриви, втурвайки се към брега. След малко, когато преценявам, че съм си възвърнала равновесието, прочиствам гърло и се обръщам към него:
— Деймън, какво ще правим с противоотровата? — Виждам как се напрягат раменете му, усещам промяната в енергията му, но продължавам. Трябва да го обсъдим. — Изцяло съм ти предана, вече би трябвало да го знаеш. Но колкото и да ми харесва времето, което прекарваме с теб в павилиона… — Преглъщам мъчително и млъквам за миг. Изобщо не ме бива в този вид разговори, винаги се изчервявам ужасно, притеснявам се и започвам да заеквам, обаче този път трябва да му кажа. — Липсваш ми. Ужасно ми липсваш. Искам да те докосвам в този живот, в тази реалност. А и се надявах някой ден да успеем да развалим това гадно четиривековно проклятие и да…
Спираме пред портата и аз махвам на Шийла, която ни отваря. Изкачваме се по хълма и взимаме няколкото завоя, които водят към дома му. На алеята пред къщата изключвам двигателя, обръщам се към него и го поглеждам право в очите. Каня се да довърша мисълта си, но той ме изпреварва:
— Евър, знам. — Протяга ръце към мен и обгръща лицето ми с длани. — И не съм се отказал, честна дума. Точно обратното. Даже превърнах винарската си изба в нещо като лаборатория и прекарвам там всяка свободна минута. Надявах се да те изненадам.
Очите ми се разширяват от изненада. Опитвам се да си припомня откога не съм се завъртала в къщата на Деймън. От доста време. Първо го отбягвах (по разни причини), а после или се виждахме, за да ме упражнява, или веднага хуквахме към павилиона.
— Щом си превърнал избата в химическа лаборатория, къде си държиш еликсира? — питам замислено, защото изобщо не си представям преустройството.
— В новата винарска изба, която направих в бившето перално помещение.
— А къде си преместил пералнята?
— Няма я — казва той със смях. — Така или иначе нямаше смисъл от нея. Нали мога просто да си проявява нови, чисти дрехи. — После обаче усмивката му угасва. — Не искам да ти давам напразни надежди, Евър. Не съм се отказал от опитите, но засега са без успех. Нямам представа какво е сложил Роман в онази отвара. Всички комбинации, които пробвах досега, се оказаха пълен провал.
Въздишам и притискам буза към дланта му, като почти усещам допира на кожата му. Казвам си, че това ми стига, че мога да се задоволя и с толкова, при това — завинаги. И все пак искам повече.
— Трябва да се доберем до онази риза! — отсичам. — Трябва да я открием. Сигурна съм, че още е у Хевън. Просто няма начин да я е изхвърлила. Може би я пази от сантиментални подбуди, или пък знае какво значение има тя за мен. Или и двете. Каквато и да е причината, на този етап тя е единствената ни надежда.
Той ще поглежда по същия начин като последния път, когато обсъждахме въпроса. Съгласен е, че ризата е важна, но същевременно не иска да възлага надежда само на нея.
— Сигурен съм, че има и други възможности — промълвява.
Аз обаче поклащам глава. Нямам такова търпение. Не желая да прекарам следващите няколко години в тръпнещо очакване на редките случаи, когато можем да се гушкаме целомъдрено в павилиона, а същевременно той да си губи времето в някаква изба, превърната в алхимична лаборатория. Искам да се наслаждавам на този живот. Живота, който живея в момента. Искам да го вкуся с всичките си сетива, да грабя с пълни шепи от него, както прави всяко нормално момиче на моята възраст. И искам да бъде с него.
— Не мога да те разубедя, нали? — пита ме той, като въздъхва примирено.
Отново поклащам глава.
— В такъв случай ще дойда с теб.
— Къде? Не си спомням да съм казвала, че ще ходя някъде.
— А, така е. Не си, наистина. Сигурен съм обаче, че вече замисляш нещо… Виждам го в очите ти. Затова ти казвам отсега — най-добре включи в плана си и мен. Със сигурност ще участвам и аз.
— Нали ще се виждаш с Майлс? Аз ще се оправя.
Независимо от протестите ми обаче той посяга към телефона си и преди да успея да възразя, вече пише съобщение на Майлс да му каже, че ще закъснее.
— И така, с какво ще започнем? — поглежда ме въпросително, след като прибира телефона си.
— С магазина — отвръщам уверено, макар да го реших току-що. — Обаче наистина няма нужда да идваш, ще се оправя и сама.