Длъжна съм да му дам още една, последна възможност, да се откаже.
— Забрави! — Поклаща глава и закопчава отново колана си. — Идвам с теб, независимо дали ти харесва. И само за сведение — нежеланието ти да търсиш помощта ми започва сериозно да подкопава самочувствието ми. Просто исках да знаеш.
Поглеждам го неразбиращо.
— Забрави ли за предния път? Когато влезе в къщата на Хевън, но предпочете да вземеш Майлс вместо мен…
Стисвам устни. Трудно може да се каже, че съм взела със себе си, когото и да било — Майлс се самопокани и не ми остави избор. А нямаше как да повикам Деймън, който тогава бе зает да охранява Стейша. Но това сега няма значение. По-важното е да разбера откъде е научил, при условие че аз дори не бях сигурна дали искам да му кажа.
— Майлс спомена нещо — отговаря той на неизречения ми въпрос. За пореден път е доловил мислите ми.
— Така ли смяташ да я караме отсега нататък, след като стана гъст с приятелите ми? Ще посветиш свободното си време да ги убеждаваш да изплюят всичките ми тайни ли?
— Само хубавите неща — отвръща той с усмивка и за миг притиска устни към моите. — Само онези, които наистина трябва да знам.
Мълчаливо превключвам скоростите и поемам обратно към входа на комплекса.
Трийсет и трета глава
Тръгваме към бившия магазин на Роман „Ренесанс!“, макар да нямам намерение да влизам, защото още е твърде рано. Последното, от което имам нужда, е нов сблъсък с Хевън или някой друг от безсмъртните, които работят там. Въпреки това неусетно намалявам скоростта и се замислям откога не съм влизала вътре. Наистина ми е любопитно в какво са го превърнали сега, когато Роман вече го няма.
Очаквах някакви промени, но не си представях такива. Някога пищните и изкусно подредени витрини сега са празни и прашни; вратата е заключена с катинар, на табелката пише с големи бели букви: „Затворено!“, а отдолу с разкривен почерк е добавено „Завинаги!!“.
— Знам, че не би трябвало да се изненадвам, но все пак това не го очаквах — казва Деймън с нисък и малко глух глас, сякаш надписът неочаквано дори и за самия него го е натъжил. — Смятах, че ако не Хевън, то Миса, Марко или Рейф ще го поемат.
Спирам, двамата се измъкваме от колата и прекосяваме улицата. Надничаме през витрините — по някаква причина много от по-големите мебели са все още вътре. Кушетките, масите, закачалките и щандовете са си там, но дрехите, бижутата и джунджуриите ги няма. С малки изключения всички по-дребни предмети са изчезнали.
Чудя се кой ли е решил да спуснат кепенците. Това повдига и друг въпрос — на кого Роман е оставил магазина? Понеже беше безсмъртен, едва ли е оставил завещание.
Оглеждам се наоколо, за да се убедя, че никой не ни наблюдава, после затварям очи и отключвам вратата с ума си. Няма да чакам до залез-слънце — с това темпо до вечерта в магазина може и да не остане нищо.
— Ти май доста си се отракала в кражбите с взлом — подмята шеговито Деймън в ухото ми. — Трябва ли да се притеснявам?
Разсмивам се и гръмкият, жизнен звук се разнася из помещението, отеква в стените и високия таван. Давам му знак да затвори вратата и влизам. Той ме следва плътно по петите. В средата на стаята спирам с ръце на кръста, затварям очи и започвам да я изследвам с всичките си сетива. Опитвам се да разчета мястото, да усетя къде ли може да е скрита бялата ленена риза с голямото зелено петно. Деймън стои до мен и прави същото.
Така обаче не постигаме нищо, затова решаваме да се заемем по-сериозно, физически, със задачата. Започваме от стаята, в която се намираме. Надничаме в старинни гардероби, разнебитени дървени скринове и огромни шкафове с безброй чекмеджета. Преглеждаме съдържанието им бързо и методично. Попадаме на всякакви безполезни (и не чак толкова) предмети, но не и на онова, което ни трябва. Деймън тръгва към задната част на къщата, където някога бе офисът на Роман, и ме вика да отида там.
Вътре цари пълен хаос. Всичко е преобърнато, прекатурено, струпано на купчина, сякаш е вилняло торнадо или е имало разместване на земните пластове. Гледката много напомня на онази, която представляваше магазинът на Джуд, след като Хевън напусна сцената, мислейки ни за мъртви. Сигурно тя е отговорна и за разрушението тук.
Проправяме си път през купищата хартии, покриващи пода. Деймън пристъпва леко и грациозно, докато аз не съм толкова внимателна. На няколко пъти дори се подхлъзвам и той ме хваща точно преди да се строполя на пода.