Може би това е решението на проблема, което толкова време търсих.
Тя има нужда от нещо, което аз притежавам, а аз искам нещо, което тя има. При тези обстоятелства и предвид факта, че сама дойде при мен, съм в нелоша позиция да сключим сделка. Само трябва да подходя предпазливо. Не мога да й позволя да разбере какво значение има за мен ризата… Стига, разбира се, вече да не се е досетила.
Свивам леко рамене и спокойно подхвърлям:
— Нямам представа за какво говориш. — Усмихвам се и се опитвам да спечеля малко време, за да разгадая какво замисля и да подготвя някакъв план.
Тя обаче няма никакво намерение да се съобразява с мен. Твърде много бърза и не може да си го позволи. Имам чувството, че се разпада пред очите ми, толкова стремително, че едва ли ще издържи още дълго.
— Стига гнусни игри, просто ми го дай! — сопва се тя с разкривено, погрозняло лице и тръсва глава толкова силно, че губи равновесие. В последния момент се хваща за перилата, за да не падне.
Треперенето, безпокойството, което я кара да подскача при всеки звук (в повечето случаи въображаем), са очевидни. Изглежда като човек на ръба, който всеки момент ще полети в бездната, ако не се хване за нещо. Съсредоточавам се за миг върху слънчевия й сплит. Представям си го като центъра на мишена, нарисувана в средата на гърдите й. Готова съм да я ударя и да я унищожа, ако се наложи, но наистина се надявам да не се стига дотам.
После се опитвам да се настроя на вълните на енергията й, да разбера какво мисли и на какво е готова, за да получи онова, което иска. Всичките ми усилия обаче са напразни. Тя се е изолирала не само от мен. Сякаш се е изключила от целия свят, затворила се е толкова дълбоко в себе си, че не мога да я достигна.
В момента не е свързана с нищо и с никого. Дори не и със себе си. Прилича на умалена движеща се и говореща версия на Шадоуленд.
Мрачна.
Самотна.
Изгубена.
Напълно обсебена от миналото, заради което иска да отмъсти, макар истината за него да няма нищо общо с версията, която си е съчинила.
— Еликсира, Евър! Дай ми проклетия еликсир!
Гласът й е писклив, дрезгав и ужасно висок. Треперенето му ясно показва колко е отчаяна.
— Вече проверих всички хладилници — онзи в кухнята, втория, вън до барбекюто, и третия в пералното помещение, макар да не работи… Тъкмо се канех да отида до всекидневната, когато ти пристигна. Е, след като така и така си тук, реших да те помоля мило. Все пак някога бяхме близки приятелки, нали така? Затова, Евър, в името на доброто старо време ми върни откраднатия еликсир!
— Ти на това „мило“ ли му казваш?! — питам аз с повдигнати вежди.
После забелязвам как поглежда крадешком към пространството между тялото ми и перилата. Май разчита да ме разсее и да се шмугне оттам. Аз обаче няма да й позволя. Протягам ръка и стисвам хладния метален парапет, с което препречвам пътя й.
Тя изругава под носа си и също сграбчва парапета. Стиска го толкова силно, че кокалчетата й побеляват. Очите й се наливат с кръв от усилието да се сдържа, но е ясно, че всеки момент може да избухне.
Поемам си дълбоко въздух и й изпращам успокояваща енергия. Надявам се така да я охладя, да й помогна да върне поне част от здравия си разум, да укротя гнева й. Последното нещо, от което имам нужда в момента, е тя да избухне. Макар вече да не представлява заплаха за мен, може да навреди на околните. Не мога да го позволя.
После обаче виждам, че балонът със спокойствие, който й изпратих, се плъзга се по повърхността на защитата й, отскача и не успява да проникне през нея. Точно както миналия път.
Затова решавам да й дам каквото иска. Предполагам, че няколко глътки еликсир няма да й навредят особено. Съдейки по сегашното й състояние, няма дори да укротят звяра, който бушува в гърдите й.
Обръщам се — много бавно и предпазливо, като внимавам да не я стресна и подплаша, — и тръгвам нагоре по стълбите. Правя й знак с ръка да ме последва. След няколко стъпала спирам, поглеждам я през рамо и заявявам:
— С удоволствие ще споделя еликсира си с теб, Хевън. Имам предостатъчно, така че няма за какво да се тревожиш. Любопитна съм обаче… — очите ми се приковават в нейните и не казвам нито дума повече, преди да съм сигурна, че съм привлякла изцяло вниманието й — за какво ти е моят еликсир? Какво е станало с твоя?
— Свърши — изръмжава тя. — Свърши, защото ти отмъкна голяма част от него, а сега ще си взема обратно онова, което си е мое!