Тя се ухилва хищно — мисълта за обещаната напитка явно е достатъчно привлекателна, за да извика усмивка на лицето й. Побиват ме тръпки. Нямам представа с колко еликсир е разполагал Роман у дома си, но съдейки по Деймън, би трябвало да има запаси за поне една година. За добрата ферментация на сока е необходимо той да се приготвя съобразно фазите на луната, не можеш просто да щракнеш с пръсти и да си свариш малко. А пък фактът, че Миса и Марко избягаха само с една чанта бутилки, означава, че Хевън е успяла да изпие останалата част. При това за толкова кратко време! Нищо чудно, че е в такова състояние.
Отивам в стаята си, измъквам от малкия хладилник една неотворена бутилка и съобщавам на бившата си най-добра приятелка:
— Не съм откраднала еликсира ти. Нямам нужда от него.
Тя спира на сантиметри от мен. Цялото й тяло се тресе от бяс.
— Ама че си лъжкиня! За глупачка ли ме смяташ? Че как иначе би успяла да оживееш? Знам всичко за чакрите — Деймън е казал на Роман, а той ми каза на мен. Станало е тогава, когато Роман контролираше всички. Убедил е Деймън да му разкрие какви ли не тайни… Е, аз те ударих в слабото ти място, после те фраснах втори и трети път за по-сигурно. Когато те оставих, мислех, че съм те убила! Смятах, че единствената причина да не станеш на прах като останалите, е, че не си толкова стара като тях. Сега обаче знам защо…
Аз много добре разбирам причината да не умра — научих истината за всичките си предишни животи. Благодарение на това успях да взема правилното решение и надмогнах слабостта си. Най-уязвимата ми чакра вече не бе такава и не представляваше опасност за мен. Все пак ми е интересно да чуя нейните разсъждения по въпроса.
— Много ясно — пила си от еликсира на Роман! — Тръсва глава и обиците й се люшват, а сините камъчета по тях проблесват. — Той е много по-силен от твоя, както ти чудесно знаеш. Нали именно заради това си пила от него? И той наистина те спаси!
Погледът ми неволно се насочва към огледалото срещу нас. Забелязвам разликата помежду ни — колко тъмна е тя и колко светла съм аз. Контрастът е толкова силен, че дъхът ми спира. Бързам да отклоня очи, защото не искам да се потискам още повече от състоянието й. Онова, в което се е превърнала, е болезнено за очите и сърцето. А аз не мога да си позволя да й съчувствам, защото не е изключено да ми се наложи да я убия.
— Ако това е вярно, защо на теб не ти помага? Ами Роман? Него защо не го спаси този прословут еликсир?
Само че на Хевън вече не й се говори. Сега иска само да вземе онова, за което е дошла.
— Дай ми еликсира! — Прави една бавна и несигурна крачка към мен. — Дай ми еликсира и никой няма да пострада.
— Мислех, че вече се разбрахме по този въпрос. — Държа бутилката зад гърба си, за да не може да я стигне. — Вече не можеш да ме нараниш, забрави ли? Колкото и да се опитваш, не можеш нищо да ми направиш, Хевън. Затова, вместо да ме заплашваш, защо не пробваш някой нов подход?
Тя се усмихва, при което кожата й се опъва още повече и така подчертава хлътналите й зачервени очи.
— Може и да не съм в състояние да те нараня, но мога да навредя на хората, които са ти скъпи! Не можеш да си навсякъде едновременно. Не можеш да спасиш всички.
Възползвайки се от моментното ми объркване след думите й, тя се хвърля напред и посяга към бутилката. Аз обаче реагирам много по-бързо, отколкото очаква. Запращам бутилката в другия край на стаята, където тя се приземява меко на дебелия килим, без да се счупи. В същата секунда се мятам върху Хевън така стремително, че тя не успява дори да реагира. А след това вече е прекалено късно.
Блъсвам я на пода и сключвам ръце около врата й. Заравям пръсти в плетеницата огърлици около шията й и веднага установявам, че пак не носи амулета.
После тя прави нещо, което ме изумява. Независимо че бавно се задушава и лицето й придобива синкав оттенък, Хевън започва да се смее. От движението гърлото й се притиска по-силно към пръстите ми и от устните й излиза отвратителен, ужасяващ звук.
Изкушавам се да я убия на място само за да спра този задавен кикот, който бързо преминава в гъргорене. Не мога да действам безразсъдно. Още не съм получила онова, което искам. И ако цената е само няколко бутилки еликсир, готова съм да я платя.
— Дай ми проклетия еликсир! — изпищява тя в секундата, в която отпускам хватката си. Започва да се мята под мен като обезумяла, ту вляво, ту вдясно, размахва неистово ръце и дългите й сини нокти порят въздуха, сякаш иска да се вкопчи в нещо.