— Да, можеш. Би ли предал на Сабина, че съжалявам? Че искрено и силно съжалявам за всичко, което й причиних. Тя сигурно няма да повярва, вероятно дори няма да приеме извиненията ми. Не че я обвинявам, но все пак…
Чувствам се безкрайно глупаво, че споделям това с него, но няма да спра сега.
— А ако не успееш да й го кажеш или тя не пожелае да те изслуша, просто й дай това…
Затварям очи и проявявам огромен букет яркожълти нарциси, макар естествено да знам, че с това ще предизвикам нови въпроси, на които не мога да дам отговори в момента. Въпреки това цветята вече са факт. Хвърлям ги в ръцете му и добавям:
— Тези са й любимите. Само не й казвай откъде си ги взел, става ли?
И преди да отвърне каквото й да било, преди да възприема докрай шока, изписан на лицето му, отново хуквам.
Загубих твърде много време, затова без повече бавене проявявам едно черно беемве, същото като на Деймън. Усещам изумения поглед на Миноз, който не спира да ме наблюдава в страничното огледало. Не е нужно да поглеждам в моето, за да си представя как зяпва, а очите му се разширяват. Или какви мисли се въртят в главата му, нещо от рода на „Това истина ли беше или само така ми се стори?!“
Както и да е. После ще се оправям с него.
Натискам газта и колата полита към крайбрежното шосе. Взимам завоите с бясна скорост, докато се чудя накъде може да е тръгнала Хевън. Сърцето ми изстива, когато се сещам за отговора.
Ризата.
Сега, след като получи онова, което искаше — благодарение на намесата на Сабина — тя няма да спази своята част от сделката. Мрази ме толкова много, че по-скоро би унищожила онова, което ми трябва, отколкото да ми го даде. Лошото е, че аз не просто поисках ризата, а направо настоях за нея в замяна на еликсира. Така че сега тя знае колко ми трябва, макар да не е наясно защо.
Ще иска да я унищожи, макар че тази дреха очевидно има огромна сантиментална стойност за нея. Готова е да плати всяка цена, стига да ми навреди по някакъв начин. А тя знае, че така ще ми навреди — видях го в очите й, когато ме погледна. Вярно, че едва се контролираше, но бе погълнала достатъчно еликсир, за да мисли логично.
Когато й предложих да й дам прилично количество сок, тя само сви рамене и отвърна:
— Добре. Няма значение. Казвай най-сетне какво искаш! За какво копнееш така отчаяно?
— Искам ризата — отвърнах веднага и застанах точно пред нея, — онази, която Роман носеше в нощта на смъртта си. И която ти измъкна от ръцете ми, преди да започнеш да ме заплашваш и да ми крещиш да се разкарам от къщата му.
От реакцията й се убедих, че все още е у нея, но и че тя няма представа защо я искам — личеше си по начина, по който повдигна вежди. Надявам се да не разбере какво значение има тази дреха за мен, да не проумее, че тя държи ключа към щастието ми.
— Имаш предвид ризата, която той носеше, когато го уби ли? — попита с налудничаво изражение на лицето.
— Не — поклатих глава аз, — ризата, която носеше в нощта, когато по нещастно стечение на обстоятелствата той загина от ръката на Джуд — казах аз с нетрепващ глас. — Дай ми онази бяла ленена риза — не се хаби да я подменяш, защото ще разбера — и ще ти дам колкото искаш от еликсира.
Тя хвърли поглед към кашона, който току-що бях напълнила с бутилки сок. Бях й казала, че това е нещо като капаро, израз на добра воля, защото нямам повече в момента. После вдигна очи към мен и видях, че се разкъсва между желанието да ме отреже и нуждата, която бушува у нея. В крайна сметка зависимостта й надделя, тя кимна с огромна неохота и изръмжа:
— Добре. Както искаш. Само давай да приключваме по-бързо!
А после тръгнахме надолу по стълбите. Хевън пресушаваше една от бутилките с еликсир, а пък аз носех кашона с останалите. Не смятах да й го давам, преди да сме извършили размяната — съвсем елементарна предпазна мярка.
Обаче Сабина се прибра и провали целия ми замисъл.
С дълбока въздишка се връщам отново в настоящето. Приближавам бившата й къща, в която все още живеят родителите й и по-малкият й брат. Решавам да пробвам късмета си първо там, защото едва ли някой би се сетил да търси Хевън или ризата точно там.
Изведнъж обаче ме залива някакво странно, изключително настойчиво чувство, което ме кара да насоча вниманието си другаде. Не знам дали това е послание, знак или просто проява на интуицията ми, но решавам да се съобразя с него. Неведнъж пренебрегвах инстинкта си и всеки път горчиво съжалявах. Затова в този случай му се доверявам и правя рязък обратен завой.