Хевън започва да изучава внимателно ризата, опитва се да разбере защо я искам, защо Джуд би рискувал живота си, за да я вземе… Каква ценност би могла да представлява за някой друг, освен за нея самата?
А после забелязва погледа му, впит в петното, както и моя, прикован в лицето му… и истината проблясва в ума й.
Избухва в лудешки смях, от който цялото й тяло започва да се тресе. Кикоти се толкова силно, че малко остава да загуби равновесие. Превива се напред и подпира длан на коляното си, смее се и едновременно кашля, пляска с ръка по бедрото си. Когато най-сетне успява да се съвземе достатъчно, за да каже нещо разбираемо, изтърсва:
— Ах, сега разбирам! — Стисва ризата с два пръста и я разклаща пред себе си, а на устните й плъзва зловеща усмивка.
— Наистина разбирам. За твое най-голямо съжаление обаче…
— И посочва мен, — а може би за твое, знам ли? — кимва към Джуд, — ще се наложи да направиш важен избор.
Трийсет и седма глава
Обръща се, така че и двамата да сме й пред очите, и заявява:
— Знаете ли… първоначално я държах при себе си през цялото време. Носех я със себе си, където и да отидех. На училище, в магазина… даже спях с нея. Така винаги усещах миризмата му. Ризата бе последната нишка, която ме свързваше с Роман, единственото нещо, което ми остана от него. Сега обаче знам, че това не е така. Всичко, което виждате тук, е мое. Роман не знаеше, че ще умре, и затова не остави завещание. Което означава, че никой друг няма право на вещите му… макар че може да опита, ако му стиска. Сега това е връзката ми с Роман. — Размахва ризата във въздуха и посочва с нея къщата и антиките, с които е пълна. Другата й ръка се протяга към Джуд и отново сграбчва ръкава му. — Тази къща, мебелите, всички стоки от магазина, всичко, което Роман бе събрал през дългия си живот, принадлежи на мен. Накъдето и да погледна, виждам неща, които ми напомнят за него. Затова вече не се нуждая от скапаната риза. Но ти, Евър, ти имаш нужда от нея. Заради петното е, нали? Това е единствената следа от прословутата противоотрова, която беше на крачка да получиш — ако не се бе появил този приятел тук.
Стисва още по-силно Джуд, който потръпва от болка, но не издава и звук. Не иска да й достави удоволствие, като й покаже, че страда.
— А сега той за пореден път те провали! — Обръща се към него и започва подигравателно да цъка с език. — Ако той не се бе намесил, щеше да получиш шанса да живееш щастливо до края на дните си, нали така? Или поне ти така твърдеше. И така, питам те още веднъж: поддържаш ли все още тази версия? Още ли обвиняваш него за всичко?
Тялото ми е напрегнато, готово за действие и въпреки това няма да й отвърна. Отказвам да играя по нейните правила.
Хевън обаче само повдига рамене, сякаш мълчанието ми не й пречи изобщо, и продължава:
— Не че това има някакво значение. Стореното сторено. Няма нужда да знаеш какво става тук. И без друго си успяла да си внушиш, че това е ключът към всичко. Голямото зелено петно върху бялата риза на Роман. Сигурна съм, че възнамеряваш да я отнесеш в някоя криминологична лаборатория или в училищната — така ще получиш и добра оценка, като разгадаеш формулата. И, разбира се, ще се сдобиеш с противоотровата, която ще позволи на теб и Деймън да — как го казваше Роман — „да мачкате чаршафите до насита“!
Разсмива се и поклаща глава, при което татуировката на Уроборос проблясва хищно на врата й. Поглежда със съжаление, сякаш й е трудно да повярва колко глупава е идеята ми.
— Е, какво ще кажеш, Евър? На прав път ли съм? Надуших ли истината?
Продължава да се взира в мен очаквателно, но аз не продумвам. Старая се по никакъв начин да не й показвам, че е права. Предупреждавам и Джуд с очи да внимава… и най-вече да не прави нищо безразсъдно като миналия път. Хевън може и да не е в най-добрата си форма, но не е за подценяване. Със сигурност е в състояние да го нарани жестоко и да обърне всичко с главата надолу. Затова не я изпускам от поглед и полагам големи усилия да не разбере, че тайно викам подкрепления. По телепатичен път изпращам съобщение на Деймън. Не му казвам нищо, само показвам картината пред себе си.
Сигурна съм, че е въпрос на време да се появи. Трябва само да издържим дотогава.
— Слушай, Хевън — казвам, но не ми се удава възможност да продължа.
Защото тя я вижда.
Промяната в мен.
Затова няма намерение да ме търпи повече.