Преди да успея да реагирам по някакъв начин да я спра, стисва отново Джуд за врата и изритва решетката пред камината. С едната си ръка го повдига във въздуха, а с другата провесва ризата над пламъците. Пръстите й треперят и дрехата се полюшва опасно близо до огъня. Скоро долната й част почернява.
Хевън ме поглежда победоносно и отсича:
— Няма смисъл да си губим времето повече, нали? Какво ще кажеш направо да минем на въпроса? Време е да избереш, Евър. Решението е единствено и само твое. Та какво ще предпочетеш — да се въргаляте щастливо с Деймън или да оставиш Джуд да живее?
Джуд изхърква и започва да се бори, но когато поглежда към мен, в очите му няма молба за помощ. Моли ме единствено за прошка.
Виждам, че тя затяга хватката си и кислородът му свършва, но с последната му останала енергия той ми показва мислите си.
Дошъл е тук заради мен.
Искал е да спази обещанието си, да докаже, че иска само да бъда щастлива. Искал е да изкупи вината си, да компенсира стореното преди месеци в същата тази къща. А сега е готов да умре, само и само да успее. Готов е да се пожертва, за да получа най-сетне онова, което искам.
Направи го! — подканя ме той с поглед. От очите му струят толкова топлота и любов, че оставам без дъх. Моля те, искам само да си щастлива! Ти ми показа толкова много неща, научих и видях толкова много в Съмърленд — и сега не се страхувам! Приеми го като последния ми дар за теб. Дълго време си блъсках главата как да изкупя стореното, а после се сетих за ризата на Роман. Спомних си реакцията ти, когато разлях кафето си и го попих с ръкава. Събрах две и две и проумях какво трябва да направя. Разбрах, че това е най-добрият начин да поправя всичките си грешки…
Затваря очи, но мислите му не спират, той продължава да ми ги разкрива:
Съжалявам, че с действията си само влоших нещата. Съжалявам с цялото си сърце. Искам само да знаеш, че те обичам, винаги съм те обичал и че винаги съм бил добронамерен. Никога не съм искал да те нараня.
Потискам едно ридание и примигвам, за да прогоня сълзите си. После отмествам погледа си към Хевън, която държи ризата точно над пламъците.
Достатъчно е да направя избора, за който и двамата настояват, и ще получа онова, което търся от толкова време. Джуд вече ми даде съгласието си. Той направо ме моли да взема решението, при това възможно най-бързо, докато не е размислила.
А Хевън едва сдържа възбудата си. Тя винаги е обичала драмите, а в момента направо живее заради тях.
Поемам въздух и мислено казвам на Джуд „Прости ми!“, след което се обръщам към Хевън и й заявявам:
— Знаеш ли, абсолютно същата простотия ми изтърси и Роман. Ще ти кажа онова, което казах и на него: вече не играя тази игра.
Трийсет и осма глава
Тя ме поглежда с очевидно недоверие. Ясно е, че въобще не приема думите ми за истина. Затова ги изричам отново, за да не остане никакво съмнение:
— Сериозно говоря. Няма да избирам. Повече няма да участвам в тази игра. Така че няма да е зле да измислиш нещо друго — нещо по-оригинално. И не се притеснявай, имаме достатъчно време — повдигам спокойно рамене в знак на безразличие. — Аз не бързам. Макар че може би трябва да спреш да стискаш толкова силно горкия Джуд, освен ако не си решила да го убиеш тук и сега. Ако е така, довърши го, няма проблем. Тъй или иначе, не смятам да си тръгвам, преди да съм получила онова, за което дойдох.
Виждам как ръцете й започват да треперят от усилието да се сдържа. Гневът заплашва да я надвие. Изпълненият й с омраза поглед се впива в мен.
— Ами помогни ми, Евър! Иначе ще изгоря тази риза и ще убия Джуд — а ти не можеш да направиш нищо, за да ме спреш!
— Не, няма.
Запазвам пълно спокойствие, тонът ми е равен и твърд. Забелязвам, че леко отпуска хватката си, но не се обаждам, за да не го стисне отново и да му причини още повече болка.
— Сещам се за поне две причини, поради които няма да го направиш.
Тялото й започва да трепери, тя губи контрол над себе си.
— Първата е, че мина доста време, откакто за последно си пийна от сокчето. Привикнала си към еликсира и сега не издържаш без него. — Започвам да цъкам с език, а на лицето ми се изписва съжаление, примесено с презрение. — Само се погледни, Хевън! Очите ти са хлътнали и зачервени, физиономията ти е подпухнала, цялата се тресеш. Приличаш на развалина! Сигурно са изминали десетки, а може би стотици години, преди Роман да развие поносимост към напитката, а ти я пиеш едва от няколко месеца. Затънала си до шия. Защо не се погледнеш в огледалото?!