— Да, знае — отвръща Деймън вместо мен. — И не съм откраднал робинята. Купих я, за да я освободя. За съжаление в онези мрачни времена това бе единственият начин. Но не мисля, че е нужно да съживяваш подобни спомени. Стига си ни губила времето с тия глупости. Пусни Джуд и ми дай ризата. Веднага.
— Веднага?! — хлъцва тя, после повдига вежда. — О, не — няма да ти я дам — нито веднага, нито когато и да било. Тази игра не се играе така, правилата не са такива. Но понеже вие закъсняхте доста за купона, ще ви обясня. С две думи, трябва да изберете дали, а) да спасите Джуд, или б) да вземете ризата, която иначе изгаря. Е, Деймън, кое избираш? Нечий живот или собствения си интерес? Това доста напомня на случая, когато Роман е накарал Евър да избира, точно тук, в тази стая. Или поне тя така казва, аз не помня кой знае какво. Единственото, което си спомням, е, че всичко се случи на ей онзи диван — и махва с ръка към кушетката. — Предполагам, че затова не иска да участва сега. Явно споменът е твърде неприятен. Съжалява за решението, което взе тогава. Пределно ми е ясно, че предпочита да ме бе оставила да умра. Обаче има нещо друго. Тя може и да не иска да участва в играта, но това не означава, че ти не можеш. И така, Деймън, какво избираш? Само ми кажи и ти го давам веднага. Другото ще унищожа, разбира се.
Деймън се готви да я свали на земята и да сложи край на всичко — усещам го по начина, по който се променя енергията му. Виждам как планът се оформя в главата му. Аз обаче веднага го разубеждавам. Моля го да остане на място и да не помръдва, да не прави абсолютно нищо. Тя се опитва да го подмами. Ако я нападне, ще се хване на въдицата й. А в момента залозите са твърде големи, за да си позволим такъв риск.
— Хевън, никой нищо няма да избира — отсичам. — И никой няма да играе глупавите ти игрички. Затова ти предлагам да пуснеш Джуд, да ми дадеш ризата и да се опиташ да се вземеш в ръце… да поемеш контрол над живота си. Дори и да не ти се вярва, все още имам желание да ти помогна. Все още искам да оставим всичко лошо зад гърба си. Само така ще се оправиш и ще се възстановиш. Просто ми дай ризата, пусни Джуд и…
— Избирай! — изпищява тя и цялото й тяло се разтриса от неистови спазми. Изтръпвам, като виждам колко близо над пламъците е ризата. — Избирай вече, мътните да те вземат, Евър!
Ясно ми е, че говори сериозно — гневът в очите й не може да се сбърка. Аз обаче само поклащам глава.
— Добре тогава! — отсича тя. — Щом вие двамата отказвате, аз ще реша вместо вас. Само запомнете — дадох ви шанс, но вие го пропиляхте!
Обръща се към Джуд и устните й се разтварят, сякаш иска да каже нещо — „Сбогом“ или пък „Добре се отървах“, знам ли.
Обаче тя се преструва.
Иска да заблуди всички ни.
Иска да ни накара да повярваме, че Джуд съвсем скоро ще напусне този свят, макар че всъщност това не би й донесло никаква полза.
Тя иска да нарани мен.
Иска да ме унищожи, да разруши всичките ми надежди и мечти.
Затова се хвърлям към нея.
В същия момент, в който Деймън се хвърля да спаси Джуд, а Джуд замахва към Хевън.
Свива пръстите си в юмрук и се прицелва в средата на гърдите й, където се намира третата й чакра, слънчевата — нейното най-уязвимо място. Точно както го учих.
Само дето не успява да я порази.
В последния момент Деймън го достига, препречва ръката му и двамата заедно се стоварват на земята.
А пък Майлс, който досега стоеше на прага, инстинктивно, благородно и абсолютно безразсъдно се втурва напред, за да ми помогне. Обаче попада право в капана на Хевън, която го сграбчва за врата, както стискаше допреди малко Джуд. Пръстите й се свиват около шията му, докато Майлс се бори да си поеме въздух, рита с крака и се опитва да се освободи.
Един поглед към изражението и очите й ми е достатъчен, за да разбера, че наистина мисли да го убие. Годините, прекарани с Майлс, приятелството им не означават нищо за нея. Ще го убие само за да ме нарани.
Стрелва ме за последно с налудничава, озъбена усмивка и стисва Майлс толкова силно, че лицето му почервенява, а очите му всеки момент ще изскочат. После със злорад писък хвърля ризата в огъня, чиито гладни пламъци веднага я поглъщат.
Всичко се случва толкова бързо — за по-малко от секунда — но на мен ми се струва, че е минала цяла вечност.
От очите й изскачат червени искри и тя се отдава на лудешката си радост от победата… от това, че най-сетне се е добрала до мен.