Точно когато Деймън се изправя, аз замахвам с юмрук, както когато се упражнявах. Само дето събитията се развиха съвсем различно.
Сега няма да се разкайвам.
Няма да се извинявам.
Нямам друг избор, освен да я убия, преди тя да е убила Майлс.
Кокалчетата ми се забиват право в центъра на гърдите й и усещам как за миг изтръпват от силата на удара. Очите й се оцъклят от шока.
В този момент Деймън измъква Майлс от смъртоносната й хватка, аз се хвърлям в пламъците.
Кожата ми пламва, нагърчва се, напуква се, бели се. Болката е ужасна, разкъсваща, пронизваща… Но аз не й обръщам внимание. Продължавам да търся, опитвам се да хвана ризата, макар да ми е ясно, че е твърде късно. Хищните пламъци са я погълнали цялата, без остатък… Не е останала дори пепел. Все едно никога не е съществувала.
До мен достигат отчаяните викове на Майлс и Джуд. Смътно усещам, че Деймън ме сграбчва, обгръща ме и ме измъква от огъня. Без да ме изпуска от прегръдките си, той угасява пламъците по дрехите, косата, плътта ми. Притиска ме силно към гърдите си и започва да шепне в ухото ми, че всичко ще е наред. Че ще намерим начин. Че ризата няма значение. Най-важното е, че Майлс и Джуд са в безопасност, а ние все още сме заедно.
Моли ме да затворя очи, да отвърна поглед от отвратителната гледка пред нас. Гледката на моята бивша най-добра приятелка, която залита, гърчи се и агонизира.
Аз обаче не го слушам.
Гледам я в очите.
Виждам разчорлената й коса, горящите червени очи, хлътналите й бузи, съсухреното й тяло… От гърдите й се изтръгва безумен писък:
— Вината е твоя, Евър! Ти ме направи такава! И сега ще си платиш! Кълна се, че ще…
Не успявам да отклоня очи дори когато тя се срива на земята, разпада се и след миг просто изчезва.
Трийсет и девета глава
— Налагаше се да го направиш — казва Деймън и ме поглежда загрижено. — Постъпи правилно, а и без това нямаше избор.
— О, човек винаги има избор! — Въздъхвам тежко. — Всъщност съжалявам само за това, че тя стана такава. За начина, по който избра да използва силата си, безсмъртието си. Не съжалявам за решението, което взех. Знам, че беше правилно.
Отпускам глава на рамото му и се облягам на тялото му. Замислям се за избора, който направих. Независимо, че бе единственият възможен, от това не ми става по-леко. Но предпочитам да не го казвам на глас. Няма смисъл да безпокоя Деймън още повече.
— Знаеш ли, — изрича Майлс, — един от преподавателите ми по актьорско майсторство веднъж каза нещо много мъдро — че можеш да научиш много за даден човек от начина, по който реагира на изпитанията. — Гласът му е пресипнал, вратът му все още е зачервен и охлузен, но като че ли се чувства по-добре. — Каза, че именно в такива моменти се разкрива характерът на човека. Истинската му същност се разкрива, когато се изправи пред някое предизвикателство. Смятам, че това важи и за начина, по който хората гледат на властта. Не ми е приятно да го призная, но всъщност не съм изненадан, че Хевън се държеше така. Всички знаем, че го носеше в себе си. Винаги е имала и тъмна страна. Дори още в началното училище си беше такава. Винаги бе водена от ревност, завист и несигурност. Не ти я направи зла, Евър.
Поглежда ме с кръвясалите си очи, които изпъкват ужасяващо на бледото му като платно лице. Изражението му показва шока от загубата на приятелката му, от това, че тя се опита да го убие. Но дори в този момент той се опитва да ми помогне, да ме успокои.
— Тя си беше такава, Евър — повтаря той. — И когато осъзна мощта си, когато започна да си мисли, че е неуязвима, тогава се разкри напълно.
Кимвам му с благодарност, но не казвам нищо. Поглеждам крадешком към Джуд, който се е оттеглил в другия край на стаята и мълчаливо оглежда картините, опрени на стената. Не желае да говори и да се намесва, защото се чувства отговорен за случилото се. Сигурна съм, че в момента се самобичува за това, че се намеси и за пореден път провали плановете ми.
Макар че ми се иска да не го беше правил, макар да беше допринесъл много за това нещастие, аз знам, че не беше нарочно. Независимо че нееднократно се е изпречвал на пътя ми, когато съм се опитвала да получа онова, което е най-важно за мен, знам, че не е имал зъл умисъл. Не е като да го е планирал предварително. По-скоро някаква неведома сила го кара да постъпва по този начин.
Сякаш е воден от по-висша сила — макар да не знам какво точно значи това.