— Съмърленд е много древно място — въздиша той. Гласът му е нисък, изпълнен с неудобство и загриженост. — Сигурен съм, че няма нещо, което да не е правено поне по веднъж.
Поставя леко ръка на рамото ми. Усещам колко се притеснява за мен. Тревожи се, че само се преструвам, че всъщност съжалявам за направения избор. Убеден е, че въобще не приемам толкова лесно загубата.
Но макар и да съм безкрайно натъжена от онова, което се наложи да извърша, аз не се съмнявам в правотата на действията си.
Вече не съм онова момиче.
Най-после се научих да вярвам в себе си, да се вслушвам в интуицията си, да се подчинявам на собствения си разум и съвест. Затова сега се чувствам в мир със себе си. Вече знам, че съм постъпила правилно. Хевън бе прекалено опасна и не можех да не я спра, дори това да означаваше да я изпратя в Шадоуленд като изгубена душа.
Това обаче не означава, че няма да я почета. Все още тая надежда за нея — макар и съвсем малка.
Понеже съвсем скоро бях там (по вина на Хевън), знам точно какво преживява в момента. Пада свободно, без да има за какво да се залови, носи се в нищото, принудена да наблюдава грешките от миналото си. Но пък след като аз успях да се поуча от преживяното и да се усъвършенствам след това, може би и тя ще може…
Може би Шадоуленд не означава вечна самота в бездната.
Може би в някакъв момент получаваш втори шанс — възможност за изкупление, ако истински се разкайващ.
Повдигам капака на кутията, за да погледна за последно ботушите с високи остри токове, тясната минирокля, купчината бижута — до едно сини — множество огърлици, обеците и пръстените… Тук е дори сребърният пръстен във формата на череп, който носеше в деня на запознанството ни. Тогава, когато никоя от нас не си представяше, че приятелството ни ще свърши по този начин.
Преди да затворя капака, проявявам едно малко червено кексче с розова глазура и го поставям върху бижутата и дрехите. Спомням си колко обичаше този сладкиш — една от по-безвредните й по-ранни страсти.
Деймън коленичи до мен и поглежда към кексчето, а после към мен.
— Какво е това?
Поемам си дълбоко въздух, хвърлям един прощален поглед и затварям кутията. Загребвам с шепи от черната пръст, голяма част от която изтича между пръстите ми, преди да успея да я хвърля върху капака. Без да го поглеждам, тихо обяснявам:
— Малък спомен от някогашната Хевън — такава каквато бе, когато се запознахме.
Деймън се поколебава за миг, после пита:
— А за кого е предназначен — за теб или за нея?
Обръщам се към него. Погледът ми пробягва по очертанията на лицето му, скулите му, устните му и най-накрая се спира на очите му.
— За вселената. Знам, че е глупаво, но се надявах това малко, сладко напомняне да я убеди да не бъде толкова строга към Хевън.
Четирийсет и първа глава
— А сега накъде? — Деймън изтръсква пръстта от дънките си и се изправя.
Свивам рамене и се оглеждам. Павилионът не е вариант — би било меко казано неподобаващо след това, което свършихме преди малко. У дома пък съвсем не бързам да се връщам…
Той ме поглежда въпросително. Вече е чул мисълта, затова решавам да си кажа всичко:
— Знам, че рано или късно ще трябва да се прибера вкъщи, но там ме чака такъв ад, че нямам желание.
Позволявам му да види цялата грозна сцена, разиграла се със Сабина, включително онази част, след като изхвърчах от къщата и материализирах букет жълти нарциси и черно беемве пред очите на Миноз.
Изведнъж ми хрумва нещо, макар да не съм съвсем сигурна как да го опиша с думи.
— Знаеш ли, може би… — млъквам, защото съм сигурна, че няма да му хареса. — Какво ще кажеш да посетим отново тъмната страна?
Няма нужда да го изрича на глас. Изражението му ясно показва какво мисли: „Ти да не си полудяла?“
Да, може и да съм полудяла, но имам една теория, която искам да проверя.
— Ами… искам да видя нещо — казвам му тихо. Веднага разбирам, че няма да ми е лесно да го убедя.
— Чакай малко, дай да изясним нещо! — Той прокарва пръсти през косата си. — Искаш да отидем отново в онази част на Съмърленд, от която ме побиват тръпки? Където не действа магия, не можем да материализираме и няма нищо, освен непрестанен дъжд, оголени дървета и километри гъста, лепкава кал до коленете, по-лоша от подвижни пясъци, противно блато и… а, да — и една някаква странна старица, която очевидно е напълно луда. И която съвсем случайно е обсебена от теб.