Кимвам с глава; нямам какво да добавя, той чудесно обобщи всичко.
— Предпочиташ да отидеш там, отколкото да се изправиш пред Сабина?
Кимвам още веднъж.
— И мога ли да знам защо?
— Разбира се — казвам аз с усмивка. — Обаче ще ти обясня едва когато стигнем там, така че почакай дотогава, става ли? Имай ми доверие. Просто има нещо, което искам да проверя.
Той очевидно не желае да ходим там, но не може и да ми откаже, затова проявява кон. Затварям очи и подканям животното да ни отведе бързо до най-неприятната, мрачна и зловеща част на Съмърленд.
След миг вече сме там. Жребецът ни се заковава на място, а ние с Деймън сме принудени да се хванем здраво, за да не паднем от гърба му. Конят започва да рие с копита, да се дърпа и да пръхти. Деймън го потупва по шията и нашепва в ухото му успокоителни слова. Иска да го укроти, за да слезем от гърба му, защото очевидно няма да ни позволи да го яздим по-нататък. Смъкваме се на земята и внимателно се оглеждаме.
— Никаква промяна — измърморва Деймън, който изгаря от желание да се махнем от тук и да отидем на някое по-топло, по-слънчево и по-хубаво място.
— Дали? — промърморвам замислено и тръгвам към границата, където свършва нормалната пръст и започва калта. Потупвам я лекичко с крак, опитвам твърдостта й, за да разбера дали се е променила.
— Наистина нямам представа какво се опитваш да докажеш — казва той недоумяващо. — Доколкото виждам, тук всичко си е все така мокро, голо, кално и потискащо като последния път, когато идвахме.
— Така е, но… Не смяташ ли, че е станало по-голямо? Не ти ли се струва, че нараства?
Макар да рискувам да прозвуча като откачалка, или поне параноичка, наистина имам нужда от още едно мнение.
— Имам една теория… — Поемам си дълбоко въздух и се оглеждам наоколо. — Не знам защо, но ми се струва, че може би аз съм причината за това.
— Ти?! — сепва се Деймън и челото му загрижено се смръщва.
Аз обаче бързо продължавам, преди да съм се вслушала в собствените си думи и да съм размислила:
— Знам, че звучи глупаво, но, моля те, изслушай ме първо.
Той кимва и повдига ръце в знак, че няма намерение да ми пречи да говоря.
— Мисля си, че може би… може би това място се разширява, откакто започнаха да се случват всички онези лоши неща.
— Кои лоши неща?
— Когато убих Дрина.
— Евър…
Той бърза да разсее вината, която смята, че чувствам, но аз бързо го прекъсвам:
— Ти идваш тук от доста време, нали?
— От шейсетте години на миналия век.
— Добре. Сигурна съм, че през това време си успял добре да огледаш наоколо. Предполагам, че особено в началото доста си обикалял и си изследвал.
Той кимва утвърдително.
— И за цялото това време не си попадал на нещо подобно, така ли?
Той кимва отново и въздиша, но после бърза да добави:
— Съмърленд е много голямо място. Не бих се учудил, ако се окаже безкрайно. Никога не съм виждал стени или граници. Напълно е възможно това винаги да е било тук, а аз да не съм го забелязал.
Отклонявам поглед, сякаш нямам нищо против да изоставим темата, но всъщност не успя да ме убеди. Все още смятам, че тук има нещо, което или аз съм причинила, или трябва непременно да науча. Или и двете. Все пак първия път се озовах тук, след като помолих Съмърленд да ми покаже онова, което трябва да знам. Но не знам какво е то. Дали не е свързано с всички онези души, които заради мен попаднаха в Шадоуленд? Дали не се разширява заради тях? Все едно наторяваш плевели. И ако е така… дали няма да продължи да се разраства, да пълзи във всички посоки, докато превземе и останалата част от Съмърленд?
— Евър… можем да разгледаме, ако искаш. Тук обаче няма кой знае какво за гледане, не мислиш ли? Навсякъде едно и също.
Оглеждам се за пореден път. Не искам да се откажа толкова лесно, но пък нямам представа какво точно търся. Не знам дори как да подходя, за да докажа теорията си. Обръщам се, правя една крачка към Деймън…
И тогава я чувам.
Песента.
Тя долита иззад гърба ми, като че ли се носи на крилете на далечен вятър. Макар и тих, звукът не може да се сбърка.