„От нея късат цветове, без дори да й благодарят, крадат плодовете й, чупят клоните й. Да, ако и за дървото може да се говори, както за човека, тогава би могло да се каже: «Пред твоята люлка не са пели, че някога ще стоиш на пътя!» Животът на ябълката бе започнал тъй хубаво, а какво излезе от нея? Забравена и изоставена от всички, тя — градинското дърво — стоеше сега на пътя, край рова, без закрила и всеки минувач можеше да брули нейните плодове и да кърши клоните й. Наистина тя не ще загине от това, но все пак всяка година по нея ще има все по-малко и по-малко цветове, плодовете ще изчезнат и най-сетне и нейната песен ще бъде изпята.“
Ето за какво мислеше Антон, застанал под ябълковото дърво. Ето за какво мислеше той и по-късно, когато лежеше буден в самотната стаичка на дървената барачка в „Улицата на малките къщи“ в Копенхаген, където го бе изпратил неговият богат господар, бременският търговец, който му бе поискал още обещание, че никога не ще се ожени.
„Да се ожени! Ха-ха-ха!“ Само при тая мисъл Антон започваше да се смее, но с някакъв чуден смях…
Зимата през тая година настъпи рано. Върлуваше страшен студ. Навън беснееше такава виелица, че всички седяха затворени в къщи. Затова и съседите на Антон не забелязваха, че дюкянчето му вече от два дни не се отваря и че сам той не се показва никак — пък и кой ли би излязъл в това време, ако нямаше някоя важна работа?
Бяха тъжни, мрачни дни. В дюкянчето, по чиито прозорци нямаше стъкла, цареше само полумрак или пълна тъмнина. Старият Антон от два дни лежеше в леглото — той нямаше сили да стане. Отдавна вече неговият ревматизъм му предвещаваше лошото време. Безпомощен и самотен лежеше старият продавач в стаичката си и едва можеше да протегне ръка към чашата с вода, която бе сложил на леглото си. Но сега всичката вода бе изпита. Не треската, не друга някоя болест бяха прекършили силите му, а само старостта. Там, дето той лежеше, почти през всичкото време цареше нощ. Само малкият паяк, който старият Антон не можеше да види, весело и усърдно плетеше над него паяжината си, сякаш искаше да изтъче поне малко траурен креп за онова време, когато старецът щеше да затвори навеки очи.
Бавно, страшно бавно и досадно минаваше времето. В очите на стария Антон нямаше сълзи. Той не усещаше и болки. Моли не занимаваше вече мислите му. У него имаше такова чувство, като че светът и всичката земна суета не съществуват повече, като че той сам не принадлежи вече на тоя свят и никой от живите хора не мисли за него. Понякога му се струваше за миг, че усеща глад и жажда. И наистина той искаше да пие, но никой не идваше да утоли жаждата му, никой не можеше и да дойде.
И пред гаснещия поглед на Антон се заредиха безброй картини. Той сне нощната шапка от главата си и всичко наоколо му се изпълни със светлина и ухаещи рози. Той усети чудния мирис на ябълков цвят и видя пред себе си една цъфнала ябълка, разперила клони над него. Това беше ябълката, която той и Моли бяха посадили заедно. И дървото сипеше ухаещите си цветове по пламналото му чело и го разхладяваше. Цветовете падаха върху засъхналите му устни и го подкрепяха като силно вино и хляб. Изведнъж му стана тъй леко, тъй спокойно. Обхвана го приятна дрямка…
— Сега ще заспя! — прошепна старецът. — Сънят ще ме подкрепи. Утре аз ще бъда отново бодър и здрав, ще се изправя на нозете си. Колко е хубаво! Аз отгледах с любов тая ябълка и тя ме възнагради сега за всичко — и той заспа.
На следната сутрин — беше вече трети ден, откакто дюкянчето стоеше затворено — виелицата утихна и съседите отидоха да видят какво става със стария Антон, който не се показваше никак. Той лежеше мъртъв, на леглото и стискаше здраво в ръце старата си нощна шапка. Но тая шапка не сложиха при него в гроба, защото имаше още една — по-нова и по-чиста.
Къде отидоха всички пролени сълзи? Какво стана с тия бисери? Те останаха в нощната шапка, а знае се, че истинските бисери не изчезват от прането. Старите мисли, старите мечти също се запазиха в нощната шапка на стария ерген.
Не пожелавай за себе си такава шапка! От нея челото ти ще пламне, тя ще ускори биенето на сърцето ти, ще те уплете в сънища, които не ще имат нищо общо с действителността. В това можа да се увери първият човек, който сложи на главата си тая шапка, макар че от смъртта на стария Антон бе минал вече половин век. Това беше самият кмет, който имаше жена и единайсет деца и чиято къща приличаше на пълна чаша. Изведнъж, още в първата нощ, когато той нахлузи шапката, присъни му се нещастна любов, разорение и всякакви други беди.
— Брей, че е топло с тая шапка! — рече кметът. — В главата ми е нахлула кръв, затуй се мяркат искри пред очите ми!