— Той отново е на свобода и мисля, че е много силен. Можеш вече да си тръгваш, ако искаш.
— Шегуваш ли се? Ти си ме тренирал. Този път аз ще го посрещна.
Поклатих глава.
— Не си готов. Но ако нещо ми се случи… Ако загубя… работата ще остане за теб, ако я искаш.
— Казах ти го много отдавна, когато дойдох да работя при теб…
— Знам. Но не си завършил чиракуването си. Той идва по-рано, отколкото очаквах. Трябва да ти дам възможност да се оттеглиш.
— Да, ама няма.
— Добре, предупредих те. Иди да изключиш кафеварката и да угасиш светлината отзад, докато свърша с книгата.
Стаята сякаш стана малко по-светла, след като той излезе, и аз вдигнах поглед. Разсеяна лунна светлина през плътна стена от мъгла сега притискаше прозорците. Само преди миг я нямаше.
Преброих оборота и прибрах парите в чантата. Извадих лентата.
На вратата заблъскаха точно когато Вик се върна. И двамата погледнахме нататък.
Много млада жена с развяна от вятъра дълга руса коса. Носеше светло палто и все поглеждаше назад през рамо, докато удряше по стъклото на вратата.
— Спешно е! — извика тя. — Виждам, че сте вътре! Моля ви!
И двамата отидохме до вратата. Отключих и отворих.
— Какво има? — попитах.
Тя ме погледна. Не се и опита да влезе. После отмести поглед към Вик и слабо се усмихна. Очите й бяха зелени, зъбите й — идеални.
— Вие сте собственикът — отбеляза тя.
— Аз съм…
— А този…?
— Моят помощник, Вик.
— Не знаехме, че имате помощник.
— О! — казах аз. — А вие сте…?
— Негов асистент — отговори тя.
— Предайте ми посланието му.
— Мога да направя нещо по-добро — отвърна тя. — Тук съм, за да ви заведа при него.
Усмивката беше вече по-широка, но очите й бяха потвърди, отколкото ми се бе сторило отначало. Но трябваше да опитам.
— Не бива да му служите.
Тя внезапно зарида.
— Вие не разбирате. Нямам избор. Не знаете от какво ме спаси. Задължена съм му.
— Той ще си получи всичко, дори в повече. Можете да го напуснете.
— Както ви казах, нямам избор.
— Не, имате. Можете да зарежете работата веднага.
— Как?
Протегнах ръка и тя я погледна.
— Подайте ми ръка — предложих аз.
Тя продължаваше да гледа втренчено. После почти срамежливо вдигна своята. Бавно посегна към дланта ми… След това се разсмя и отдръпна ръка.
— Едва не ме хванахте натясно. Хипноза, нали?
— Не — отговорих аз.
— Е, няма да ме излъжете втори път.
Обърна се и замахна с лявата си ръка. Мъглата се разтвори и образува блещукащ тунел.
— Той ви чака в другия край.
— Тогава може да почака още малко — казах аз. — Вик, остани тук.
Обърнах се и тръгнах през магазина. Спрях пред стъклената кутия високо горе на стената. За момент само го гледах. Виждах го толкова ясно, блестящ в тъмнината. И вдигнах малкия метален чук, който висеше на верига зад него, и ударих.
Стъклото се пръсна. Ударих още два пъти и парчетата продължиха да падат на пода. Пуснах чука. Той отскочи няколко пъти от стената.
Тогава внимателно бръкнах вътре и хванах ефеса. Познатото ужасно чувство потече през мен. Колко време мина от тогава?…
Извадих го от кутията и го подържах пред себе си, някогашната ми сила се възвръщаше, изпълваше ме отново. Бях смятал, че последният път ще е наистина последен, но тези неща някак успяват да се проточват.
Когато се върнах пред вратата на магазина, очите на дамата се разшириха и тя направи крачка назад.
— Добре, госпожице — казах аз. — Водете.
— Името й е Сабрина — обади се Вик.
— Така ли? Какво друго научи?
— Ще бъдем пренесени в гробището на „Вси светии“ отвъд реката.
Тя се усмихна, после се обърна към тунела. Влезе в него и аз я последвах.
Сякаш се возех на една от онези широки транспортни ленти, дето ги има на някои летища. Можех да схвана, че всяка крачка, която правех, ме отнася много по-надалече, отколкото би трябвало. Сабрина вървеше решително, без да се обръща. Чух Вик да кашля зад мене. Звукът беше много приглушен сред блещукащите, сякаш пластмасови стени.
В края на тунела цареше мрак, а сред него, още по-мрачна, чакаше фигура.
На мястото, където тя се появи, нямаше мъгла — само ясна лунна светлина, идваща от звездно поле, достатъчно силна, за да накара надгробните камъни да хвърлят сенки. Една от тях падна между нас — дълга ивица мрак, разделящ светлото петно, в което стояхме.
Не беше се променил толкова, колкото май се бях променил аз. Все още беше по-висок, по-мършав и по-красив. Посочи на Сабрина да застане вдясно от него. Аз също отпратих Вик встрани. Щом се усмихна, зъбите му блеснаха и той вдигна меча си — толкова черен, че беше почти невидим сред бледия, очертаващ го оранжев ореол — и ме поздрави небрежно с него. Отвърнах на поздрава му.