Имах намерение да се настаня в някое общежитие и да изчакам кризата. Беше безнадеждно даже да се мисли, че ще намеря Евлуела и жестоко проклинах себе си, че й позволих да избяга ей така: без дрехи, без защита в това смутно време. Къде ще отиде? Кой ще я защити?
Един младичък Наблюдател, който се носеше презглава с количката си, едва не ме блъсна.
— Внимавай! — изкрещях аз.
Той вдигна глава. Погледът му беше такъв, сякаш са го ударили с нещо по главата.
— Истина ли е? — попита той. — Тревога?
А ти не чуваш ли?
— Но тя истинска ли е?
Посочих количката му.
— Ти знаеш как да провериш това.
— Казват, че човекът, който е дал тревогата, е пиян стар глупак, когото вчера са изгонили от хотела.
— Може и така да е… — съгласих се аз.
— Но ако тревогата е истинска…
Казах му с усмивка:
— Ако това е така, ние всички можем да си отпочинем. Хубав ден за всички нас, Наблюдателите.
— Твоята количка! Къде ти е количката? — ми се развика той.
Но аз вече не му обръщах внимание, вървях към една покрита с резба каменна колона — спомен от императорския Рам.
Върху тази колона бяха изрязани древни изображения: битки и победи, монарси на други страни, които бродят позорно оковани по улиците на Рам; тържествуващи орли — символ на процъфтяващата империя. Стоях пред колоната със странно спокойствие, любувайки се на ювелирната резба. Към мен се носеше позната фигура: Летописецът Бъзил. Извиках го, като му казах:
— Ти се появи навреме! Няма ли да се съгласиш да ми обясниш всичките тези изображения, Летописецо? Те ме очароват, любопитството ми расте.
— Ти ненормален ли си? Нима не чуваш? Тревога!
— Аз я дадох, Летописецо.
— Тогава бягай! Завоевателите са близо! Ти трябва да се биеш!
— Само не аз, Бъзил. Времето ми свърши. Разкажи ми за изображенията! За победените крале, за претърпелите крах императори. Все едно, човек на твоите години не може да участва в битките.
— Сега всички са мобилизирани!
— Всички, освен Наблюдателите! — казах аз. — Почакай минутка! Аз почувствах влечение към миналото. Хормон изчезна, бъди ти мой гид в тези отминали цикли!
Летописецът диво замаха с глава и се хвърли настрани, за да избяга. Хвърлих се към него с намерението да го хвана за костеливата ръка и да го домъкна до интересуващото ме място, но той се отскубна от мен и аз хванах само тънкия му шал, който неочаквано лесно остана в ръцете ми. Той се хвърли напред, млатейки въздуха с ръце, и се скри от погледа ми.
Вдигнах рамене и започнах да разглеждам шала, който завладях, така неочаквано. Той беше пронизан с блестящи метални нишки, които образуваха объркани шарки, уморяващи очите. Всяка нишка изчезваше от материята, за да се появи на най-неочакваното място, сякаш разклонение от някоя династия, неочаквано открита в някой далечен град. Изкуството на тъкача стоеше над всички похвали. Заметнах шала върху раменете си.
Затътрих се по-нататък.
Краката ми, които сутринта ми отказваха, сега ме носеха с лекота. Младостта се беше върнала при мен и аз вървях през градския хаос, без да се затруднявам от избора на пътя. Стигнах до реката, преминах я и там, на далечния бряг на Тивер, видях двореца на Принца. Тъмнината се сгъстяваше и все повече огньове се запалваха след заповедите за мобилизация, и от време на време се раздаваха кънтящи удари: взривове от екраниращи бомби, изхвърлящи облаци дим, който скриваше града от погледите на завоевателите. Пешеходците по улиците ставаха все по-малко. Сирените все още виеха. По покривите на сградите набързо се задействаха защитни устройства; чувах писъка на отражателите, които се разклащаха от една страна на друга, за да се подсигури максимален обхват. Нямаше никакво съмнение, че нашествието действително е започнало. Инструментите ми можеха и да сгрешат, заради някакво си смущение, но нещата нямаше толкова да се задълбочат, ако първоначалното донесение не беше потвърдено от съобщенията на стотици други членове на моя съюз.
Запътих се към двореца и пред мен изникнаха двамина запъхтени Летописци. Те ме извикаха, но не разбрах думите им: това беше езикът на техния съюз; и аз си спомних, че на мен е шалът на Бъзил. Не им отговорих и те преминаха към обикновената реч.
— Какво става с теб? Веднага на място! Ние трябва да записваме! Ние трябва да коментираме! Ние трябва всичко да видим!
— Взели сте ме за някой друг — отговорих им тихо. — Аз нося шала на вашия брат Бъзил, който го довери на моите грижи. Няма място за мен в тази битка.