Беше настъпил моментът да се поровят по-надълбоко. В ръката си Бойд държеше пълната справка за Сила. Оказа се доста интересно, също като жената, за която се отнасяше. Сила бе започнала във второразрядна радиостанция в Джорджия, което обясняваше лекия й, но безкрайно очарователен южняшки акцент, и оттам бе поела нагоре по стълбицата, превръщайки се в популярна водеща в Атланта, после в Ричмънд, Сейнт Луис, Чикаго, Далас, докато я бяха посрещнали с отворени обятия и нетърпение в радио КИП в Денвър.
Госпожицата обича да се мести, отбеляза той. Или бяга от нещо? Май това са само два начина да се каже едно и също, а Бойд смяташе да научи истината от първоизточника.
Единственото нещо, в което можеше да е сигурен, и то на базата на справката, бе, че Сила сама бе постигнала всичко по пътя към успеха, въоръжена само с гимназиалната си диплома и много смелост и решителност. Едва ли бе било лесно на една жена, по-скоро момиче на осемнадесет, да пробие в свят, където все още властваха мъжете.
— Доста интересен материал, нали? — Алтия подпря едното си бедро на ъгъла на бюрото му. Никой в цялото управление не смееше да подсвирква, когато види краката й, въпреки че мнозина не можеха да откъснат поглед.
— Сила О’Роарк. — Той подхвърли сведението на бюрото. — Какви са ти впечатленията?
— Сериозна жена. — Усмивката й стана широка, когато го каза. Неведнъж бе подхващала шеговито Бойд заради увлечението му по мамещия глас, който се носеше от радиото. — Обича да върши нещата по своему. Умна, невероятна професионалистка.
Той посегна към кутия карамелизирани бадеми и загреба няколко в шепа.
— И сам успях да стигна до този извод.
— А, слушай. — Алтия взе кутията и внимателно избра най-едрия и лъскав бадем. — Уплашена е до смърт. А освен това има и невероятен комплекс за малоценност.
— Комплекс за малоценност ли? — Бойд изсумтя, облегна се назад на стола и качи крака на бюрото. — Да не си луда?
Със същото внимание, както и преди, Алтия си избра втори бадем.
— Прикрива го зад дебели непрозрачни стени, ала си го има. — Тя постави длан върху носа на ботуша му. — На това му се вика женска интуиция, Флечър. Затова трябва да си безкрайно благодарен, че съм до теб.
Бойд си дръпна кутията с бадемите, защото много добре знаеше, че ако я остави, Алтия щеше да изяде и последния бадем.
— Ако у тази жена има и един грам несигурност, ще си изям шапката.
— Но ти нямаш шапка.
— Ей сега ще донеса и започвам. — Без да обръща повече внимание на инстинктите на колежката си, Бойд посочи досиетата. — Нашия човек не иска да се покаже и май ще трябва да го търсим някъде другаде.
— Госпожицата не говори много за миналото си.
— Ние ще продължим да настояваме.
Алтия се замисли за момент. След това се извъртя и кръстоса крака.
— Искаш ли да хвърлим ези-тура? Нещо ми подсказва, че тя пък ще продължи да се дърпа.
Той се усмихна развеселен.
— На това разчитам.
— Тази вечер е твой ред в радиото.
— Тогава ти започни с Чикаго — подаде й папката Бойд. — Заеми се с шефа на тамошното радио. — Погледът му се плъзна по листа. Имаше намерение да провери много повече от написаното, ала като начало щеше да разчита на фактите.
— И им говори с онова сладичко, убедително гласче. Направо ще ги побъркаш.
— Както и хиляди други. — Алтия погледна лениво към един от колегите, който буташе някакъв заподозрян с разкървавен нос, бълващ ругатни, към един стол. Последва ново спречкване, нов порой псувни, а след тях — едва доловими заплахи. — Боже, как си падам по това място.
— Да, у дома си е най-хубаво. — Бойд придърпа това, което бе останало от кафето, преди Алтия да бе посегнала към него.
— Аз пък ще започна от другата страна, от първото радио, където е работила. Тия, ако скоро не открием нещо, капитанът ще ни трие сол на главите.
Тя се изправи.
— Значи трябва да открием нещо.
Той кимна. Преди още да бе вдигнал слушалката, телефонът звънна.
— Флечър на телефона.
— Готин…
Щеше да се намръщи на новия си прякор, но долови страха в гласа й.
— Сила? Какво се е случило?
— Обади ми се — разсмя се нервно тя. — Предполагам, че не ти казвам нищо ново. Аз си бях вкъщи и… По дяволите… Май вече и сенките ме карат да подскачам.
— Заключи вратата и остани вътре. Тръгвам, Сила — каза Бойд, въпреки че не я чу да му отговаря. — Тръгвам веднага.
— Благодаря ти. Ако минеш тук-там на червено, ще съм ти много задължена.
— Дай ми десет минути. — Той затвори. — Тия. — Бойд я задърпа преди още да бе приключила с първото си обаждане. — Мърдай.