ТРЕТА ГЛАВА
Когато двамата детективи пристигнаха, тя вече се бе посъвзела. Чувстваше се глупаво, че заради някакво си обаждане веднага бе хукнала към полицията, и то при него.
Това са просто телефонни обаждания, повтаряше си Сила, докато крачеше до прозореца и обратно. След като вече цяла седмица се повтаряха, трябваше да е престанала да им обръща внимание. Само ако можеше да ги приеме по-спокойно, да успее да убеди онзи, който звъни, че думите и заплахите му не я вълнуват, тогава той сам ще спре.
Баща й я беше научил, че това е най-добрият начин човек да се справи с хулиганите. Затова пък майка й винаги твърдеше, че по-добрият подход е кроше в челюстта. Сила разбираше, че и двата подхода си имат добра страна, но й се струваше, че едно пасивно отношение ще се окаже по-подходящо в случая.
Пред себе си призна, че последния път не се справи както трябва. По време на обичайната му тирада тя едва не изпадна в истерия, започна да крещи, да му се моли и да отвръща на заплахите със заплахи. Добре че Дебора не беше вкъщи да я чуе.
Докато се опитваше да се успокои, тя приседна на страничната облегалка на един фотьойл с изправен гръб, ала дълбоко умислена. След обаждането спря радиото, заключи всички врати и пусна пердетата. Сега, на светлината на лампата, се ослушваше напрегнато, за да долови всеки звук и оглеждаше всяко ъгълче на стаята. Двете с Дебора бяха боядисвали стените, заедно бяха избрали мебелите и бяха спорили за тях. Толкова много познати неща, мислеше си Сила. Всяко едно от тях буди спокойствие.
Ето че само след шест месеца навсякъде имаше дреболии, нещо, което не се бе случвало никога преди. Но този път нито къщата, нито мебелите бяха взети под наем. Всичко си бе тяхно.
Може би тъкмо заради това, въпреки че никога не го бяха обсъждали, започнаха да купуват онези малки ненужни предмети. Порцелановата котка, свила се за вечен сън, бе поставена на отрупаната с книги библиотека. Не можеше да не забележи безобразно скъпата лъскава бяла купа, с нарисувани по самия ръб цветове на хибискус. Тук бе и жабата, докарана в черна вратовръзка и фрак.
Правеха дома си уютен, мислеше тя. За пръв път, откакто останаха сами, имаха уютен дом. Нямаше никакво намерение да остави онзи злонамерен глас без лице от телефона да разруши всичко.
Как да постъпи? Беше сама и единствено заради това си позволи да се поддаде на отчаянието и да отпусне глава на дланите си. Да се бори ли с него? Ала как да се бори с някого, когото не познава, не вижда и не разбира? Дали да се престори на напълно безразлична? Само че колко ли време ще успее да се преструва, особено ако той продължи да нахлува в часовете за почивка, не само когато е на работа?
И какво ще стане, когато му омръзне да звъни и реши да се срещне с нея лице в лице?
Забързаното почукване на вратата я стресна и Сила притисна ръце между гърдите си, сякаш за да успокои обезумялото си сърце.
Аз съм твоят палач. Ще те накарам да страдаш. Ще те накарам да си платиш.
— Сила. Бойд е. Отвори вратата.
Имаше нужда от секунда, секунда, в която да покрие лицето си с длани и да поеме дълбоко въздух. Вече поуспокоила се, тя пристъпи към вратата и я отвори.
— Здрасти. Пристигнахте за рекордно време. — Сила кимна на Алтия. — Здравейте детектив Грейсън. — Покани ги с жест вътре и се облегна на вече затворената врата. — Чувствам се толкова глупаво, че ви накарах да се разкарвате чак до тук.
— Това ни влиза в задълженията — отвърна Алтия. Тази жена сякаш се държи на много тънки нишки, помисли си, а някои от тях май вече са се скъсали. — Имате ли нещо против да поседнем?
— Не, разбира се, извинете… — Сила прокара ръка през косата си. Не успявам да се държа спокойно, помисли си тя. А се гордееше, че при всички обстоятелства успява да запази самообладание. — Мога, ами, да, защо да не направя кафе.
— Не се притеснявай. — Бойд седна на бежовото канапе и се облегна на сапфирено сините възглавнички. — Разкажи ни какво се случи.
— Написала съм всичко. — Безпокойството й пролича в резките й движения, когато направи крачка към телефона, за да вземе бележника. — Навик от радиото — обясни Сила. — Щом телефонът звънне, и аз започвам да записвам. — Нямаше никакво намерение да си признае, че не иска да повтори разговора на глас. — Част от нещата са написани на стенографския език на О’Роарк, но има и превод.
Той пое бележника и прегледа думите. Мускулите на стомаха му се стегнаха в странно съчетание от ярост и отвращение. Привидно спокоен, Бойд подаде написаното на колежката си.
Сила не я сдържаше седнала. Стоеше в центъра на стаята, стискаше пръстите си, извиваше ги, а след това се прехвърляше на развлечения си пуловер.