— Много ясно казва какво мисли за мен и какво смята да направи по въпроса.
— За пръв път ли звъни у вас? — попита я Бойд.
— Да. Нямам представа как се е добрал до номера ми. Аз… Ами телефонът ни не е включен в указателя.
Алтия остави бележника и извади своя.
— Кой има домашния ви телефон?
— В радиото го имат — въздъхна малко по-спокойно Сила. С това щеше да успее да се справи. Прости въпроси, които изискваха прости отговори. — Сигурно го имат и в колежа. Също и адвокатът ми, казва се Карл Донъли. Той работи в центъра. Имат го и две от момчетата, с които излиза Деб. Джош Холдън и Дарън Макинли. И няколко приятелки. — Тя отново се замисли. — Май няма други. Основното, което ме притеснява е… — Завъртя се рязко, когато чу вратата да се отваря. — Деб. — Усети да я залива вълна от облекчение, а след това и раздразнение. — Мислех, че имаш по-късна лекция.
— Имах — отвърна тя и извърна ярките си сини очи към Бойд и Алтия. — Вие от полицията ли сте?
— Дебора — вметна Сила, — знаеш много добре, че не трябва да пропускаш часове. Имаш тест…
— Престани да се държиш с мен като с дете — сопна се Дебора и бутна вестниците, които носеше, в ръката на Сила. — Наистина ли очакваш да се правя, че нищо не се е случило? По дяволите, Сила, ти ми каза, че всичко вече е наред.
Така значи, вече е на първа страници в клюкарските вестници, помисли уморено Сила. Принцесата от нощното предаване — под обсада. Опита се да не обръща внимание на усилващото се главоболие и потри слепоочията си с пръсти.
— Да, всичко е наред. Ето така се продават вестници.
— Напротив, не е.
— Нали извиках полицията — сопна се в отговор тя и запокити вестника. — Какво друго искаш?
Двете си приличаха, отбеляза Бойд — във формата на устата и в очите. Сила бе привлекателна, сексапилна и всеки мъж би завъртял поглед след нея, докато сестра й бе великолепна, ала по-студена и дистанцирана. Още е млада, помисли си той. Сигурно има осемнадесет. След няколко години с един поглед ще пленява мъжете.
Бойд веднага забеляза и разликите. Косата на Дебора бе по-къса и бухнала, а на Сила бе дълга, пусната свободно. По-малката сестра бе облечена в тъмнолилав пуловер над панталон, напъхан в лъскави боти. Развлеченият пуловер на Сила се набиваше на очи с ярките си, разнообразни цветове.
В горната си част бе пурпурно червен, а в долната — зелен. Обута беше с дебели жълти чорапи и оранжеви чехли.
Вкусовете им може и да бяха коренно различни, но характерите им бяха еднакви.
А когато сестрите О’Роарк не бяха в настроение, зрителите ги очакваше страхотно представление.
— Това май не е за пръв път — прошепна Алтия в ухото му, дръпнала се дискретно назад.
Бойд не успя да скрие усмивката си. Защо нямаше пред себе си пуканки и бира! Щеше с удоволствие да изгледа и десетте рунда.
— Ти на коя ще заложиш?
— На Сила — прошепна тя и кръстоса дългите си крака. — Ала сестричето скоро ще я настигне.
Изглежда осъзнала, че няма смисъл да си блъска главата в стената, Дебора се обърна.
— Добре — посочи тя с пръст Бойд. — Ти, кажи ми какво се е случило.
— Ами…
— Ясно — насочи тя вниманието си към Алтия. — Ами ти?
Опитвайки се да сдържи усмивката си, Алтия кимна.
— Ние водим разследването по случая на сестра ви, госпожице О’Роарк.
— Значи вече има случай.
Без да обръща внимание на ядния поглед на Сила, Алтия кимна.
— Да, има. С помощта на управлението сме поставили проследяващо устройство на телефонната линия на студиото. Двамата с детектив Флечър вече разпитахме някои от лицата, които преди са извършвали тормоз по телефона. Както вървят нещата, ще трябва да започнем да подслушваме и домашния ви телефон.
— Както вървят нещата, значи… — Мисълта отне на Дебора само миг. — О, Сила, да не е звънял тук? Нали не се е обаждал тук? — Забравила лошото си настроение, тя веднага прегърна сестра си. — Извинявай.
— Няма защо да се тревожиш. — Усетила, че Дебора се е стегнала, Сила се отдръпна. — Говоря сериозно, Деб. Няма защо да се притесняваме. Нито ти, нито аз. Хората ни пазят и те имат грижа за всичко.
— Точно така! — Алтия стана. — Двамата с детектив Флечър сме от по петнадесет години в полицията. Ще се грижим за сестра ви. Имате ли телефон? Искам да се обадя да уредя няколко неща.
— В кухнята — отговори Дебора, преди Сила да успее да каже и дума. — Ще ви заведа. — Спря за миг и се усмихна на Бойд. — Искате ли да ви направя кафе, детектив?
— Да, благодаря.
Той я наблюдаваше, докато излиза от стаята, а и едва ли някъде имаше мъж, който не би сторил същото.