Животът я научи на един особено важен урок. Нищо не е вечно. И доброто, и злото отминават. Сегашният кошмар, колкото и черен да беше, в края на краищата щеше да свърши. Трябваше само да издържи, ден след ден.
— Слушахте Джоан Джет, която ви събуди малко преди единадесет и тридесет. Сега е ред на новините, а след това ни чакат Стив Уинуд и Фил Колинс, с които ще започнем следващия половин час преди полунощ. Слушате радио КИП, а новините представят за вас Уайлдуд Рекърдс.
Сила включи предварително записаната касета и прегледа написаните обяви и реклами, които трябваше да прочете. Когато Бойд се върна, тя представяше следващия музикален блок и бе станала, за да се пораздвижи.
Той остана на място и се опита да потисне стона си, докато я наблюдаваше как протяга ръце към тавана и завърта ханша си. Сигурно в такт с музиката, каза си Бойд, когато Сила се наведе, за да хване глезените си и бавно изправи колене.
Тези упражнения вече му бяха познати. Правеше ги веднъж-два пъти по време на четиричасовата си смяна. Но сега си мислеше, че бе сама и влагаше повече ритъм. Докато я наблюдаваше, разбра, че десетте минути, които бе стоял далече от нея, съвсем не са му били достатъчни.
Тя седна отново и поговори малко с публиката. След това свали слушалките и усили музиката за свое собствено удоволствие. Поклащаше се в такт с леещия се ритъм.
Когато той постави ръка на рамото й, Сила скочи стреснато.
— Спокойно, О’Роарк. Донесох ти малко чай.
Сърцето й биеше като обезумяло. Докато се успокои, тя се облегна на масата.
— Какво каза?
— Чай — повтори Бойд и й подаде чашата. — Донесох ти чай. Пиеш прекалено много кафе. Този е билков. Жасмин или нещо такова.
Беше успяла да се овладее и погледна чашата с отвращение.
— Не пия цветя.
— Поне пробвай. Така може и да не скочиш до тавана следващия път, когато някой те докосне.
Той отпи малка глътка от бутилката си.
— Предпочитам от това.
Бойд отпи втора глътка, този път по-голяма, и й подаде бутилката.
— Половината от смяната ти вече мина.
Също като него погледна към часовника. Беше почти полунощ. Преди това беше любимата й част от предаването. Сега, докато наблюдаваше как секундите отминават, усети, че дланите й се потят.
— Може пък да не се обади тази вечер. Нали вече ми звъня вкъщи.
Той отново седна до нея.
— Възможно е.
— Ала не ти се струва вероятно.
— Ще разберем. — Бойд постави ръка отзад на врата й. — Опитай се да се държиш спокойно и да го задържиш по-дълго. Задавай му въпроси. Каквото и да говори, питай го за различни неща. Може да отговори на някой въпрос и да ни даде следа.
Сила кимна и продължи работата си още десет минути.
— Исках да те попитам нещо — каза най-сетне тя.
— Добре.
Без да го поглежда, Сила изпи последната глътка от студеното безалкохолно, за да облекчи пресъхналото си гърло.
— Колко време ще бъда с бавачка?
— Не се притеснявай.
— Да допуснем, че знам нещичко за това, как се процедира в полицията. — В гласа й отново се прокрадна онази нотка на горчивина и съжаление. — Няколко гнуснички обаждания не са основание за кой знае какво внимание.
— Имаше заплаха за живота ти — отвърна той. — От голяма помощ е и това, че си звезда, и че случаят е вече обществено достояние. Ще бъда с теб известно време.
— Страхотно — измърмори тя и се зае с желанията на слушателите.
Натрапникът не пропусна обаждането, както и самата Сила предполагаше, но този път беше рано. На петото позвъняване тя разпозна гласа, потисна желанието си да изпищи и пусна музика. Без да съзнава, Сила се пресегна и стисна ръката на Бойд.
— Много сте упорит.
— Искам да те видя мъртва. Вече съм почти готов.
— Познавам ли ви? Все си мислех, че познавам всички, които имат желание да ме убият. — Тя се сви, докато слушаше имената, с които я наричаше непознатият, и се опита да се съсредоточи в лекия натиск, койго пръстите на Бойд упражняваха на врата й. — Олеле! Май наистина съм те ядосала. Знаеш ли, приятелче, ако това предаване не ги харесва, защо не превключиш на друго?
— Ти го прелъсти. — Чу се плач, зад който бе стаен гняв. — Прелъсти го, изкуши го, даде му обещания. След това го уби.
— Аз… — Този път Сила остана много по-шокирана, отколкото от грозните имена, с които я бе наричал. — За кого става въпрос? Не разбирам нищо. Моля ви, кой…
Връзката се разпадна.
Докато седеше озадачена и смълчана, Бойд грабна телефона.
— Някакъв резултат? По дяволите. — Той стана, натъпка ръце в джобовете си и започна да крачи. — Само още десет секунди. Щяхме да го пипнем след десет секунди. Сигурно знае, че го записваме. — Обърна се рязко, когато влезе Ник Питърс, с ръце, заети от чашите кафе. — Какво има?