— По-късно ще си поговорим за желанията ти.
Сила уморено се извърна и се втренчи невиждащо през прозореца.
— Върви по дяволите, Бойд. Изчезвай от живота ми!
— Ами нали точно за живота ти говорим в момента. — В гласа му прозвуча упрек, който я накара да преглътне пиперливата забележка, която смяташе да направи.
— Ако не е имало никой в Денвър, ще потърсим назад. Ала те моля да помислиш, много да помислиш. Кой е проявявал интерес към теб? Някой обаждал ли се е в радиото по-често от нормалното? Кой те е канил на срещи и ти е задавал лични въпроси? Някой е бил близо до теб, канил те е да излезете, опитвал е да се сближите.
Тя се засмя кратко, без да влага и капка хумор.
— Ти например.
— Напомни ми да си пусна проверка. — Гласът му прозвуча меко, но Сила не пропусна да улови скритото раздразнение и разочарование. — Кой друг, Сила?
— Няма никой, с никого не съм била близка. — Прииска й се за миг, само за един-единствен миг да остане спокойна, спокойна и уравновесена, и притисна длани към слепоочията си. — Всякакви се обаждат. Нали това е идеята. Има и такива, които ме канят на срещи, други ми изпращат подаръци. Нали разбираш, бонбони, цветя, такива неща. Не виждам нищо зловещо в един букет рози.
— Смъртните заплахи са достатъчно зловещи.
Искаше й се да му отговаря спокойно и разумно, ала не успяваше да сдържи заядливите нотки.
— Не си спомням да е имало човек, който да е флиртувал с мен в ефир. Тези, които съм отблъснала, си остават отблъснати.
Той само поклати глава. За него си оставаше необяснимо как една толкова умна в много отношения жена можеше да е същевременно толкова наивна в други.
— Добре, да подходим по друг начин. Работиш с мъже, нали почти всички около теб в радиото са мъже?
— Ние сме професионалисти — сопна се тя и загриза един нокът. — Марк е щастливо женен. Боб е щастливо женен. Джим ми е приятел, и то много добър.
— Забрави Ник.
— Ник Питърс ли? Какво за него?
— Той е луд по тебе.
— Какво? — Сила бе толкова изумена, че се обърна. — Това е смешно. Та той е още дете.
След един дълъг поглед Бойд въздъхна.
— Ти май наистина не си забелязала, а?
— Какво има да забелязвам? — Много по-притеснена, отколкото показваше, тя отново се обърна. — Слушай, готин, не стигаме до никъде, а аз…
Думите й заглъхнаха и ръката й бавно се плъзна нагоре към гърлото.
— Ти какво?
— От другата страна на улицата има някакъв мъж. Гледа към къщата.
— Дръпни се от прозореца.
— Защо?
Той скочи и я дръпна рязко от прозореца.
— Не се доближавай до прозорците и дръж вратите заключени. Да не си посмяла да отвориш преди да се върна.
Сила кимна и тръгне след него към вратата. Стисна устни, докато го наблюдаваше как изважда пистолета си. Това движение бързо я върна към действителността. Бойд бе посегнал плавно, дори не толкова по навик, колкото инстинктивно и от необходимост. Личеше, че бе вадил пистолет, за да стреля, и преди.
Нямаше нужда да му казва да внимава. Тези думи бяха напълно излишни.
— Ще отида да огледам. Заключи след мен.
Спокойният мъж, който преди малко я бе привлякъл в прегръдката си, изведнъж изчезна. Само един поглед към лицето му й беше достатъчен, за да разбере, че в този момент бе единствено и само полицай. Дори очите им се променят, помисли си тя. Чувствата изчезват от погледа. Когато държиш пистолет, няма място за чувства.
— Ако не се върна до десет минути, да се обадиш на 911 за подкрепление. Разбра ли?
— Да. — Сила се поддаде на желанието си да докосне ръката му. — Да — повтори тя.
След като той излезе, Сила пусна резето и зачака.
Не си беше закопчал палтото и пронизващият вятър в ранните часове проникна под ризата. Оръжието, затоплено от кобура, притиснат до него, прилягаше точно в ръката му. Огледа се надясно, после наляво, но не видя никой на улицата, напълно притихнала и тъмна освен на онези светли петна, очертани от уличните лампи, разположени на равни интервали. Кварталът бе притихнал, унесен в уюта на съня преди настъпването на зората. Нощният вятър свистеше в клоните на голите дървета, подобно на тихи стонове.
Не се съмняваше в думите на Сила, нямаше да се усъмни дори и ако не беше зърнал през прозореца самотната фигура на тротоара от другата страна на улицата.
Който и да бе стоял там, вече го нямаше, вероятно предупреден в мига, когато тя го бе забелязала.
Сякаш за да потвърди мислите на Бойд, на една или две пресечки се чу ръмженето на автомобилен двигател. Той изруга, ала не си направи труда да преследва колата. С такава преднина щеше само да загуби време. Вместо това повървя в едната посока, след това и в другата, а накрая внимателно обиколи къщата.