Когато почука на вратата, ръката на Сила бе на телефонната слушалка.
— Всичко е наред. Аз съм, Бойд.
С три бързи крачки тя бе при вратата.
— Видя ли го? — попита Сила веднага щом той влезе.
— Не.
— Там беше. Кълна се.
— Знам. — Бойд сам заключи вратата. — Опитай се да се успокоиш. Вече го няма.
— Как да се успокоя? — През последните десет минути бе имала достатъчно време, за да превърне притеснението си в терзание. — Та той знае къде работя, къде живея. Как, за Бога, да се успокоя? Ако не го беше уплашил, той сигурно щеше да… — Тя прокара ръце през косата си. Не искаше да мисли какво можеше да се случи. Не смееше дори да си помисли.
Бойд остана смълчан за малко. Наблюдаваше я как бавно и болезнено си налага да се овладее.
— Защо не си вземеш отпуска за няколко дни? Ще уредим патрулна кола да обикаля района.
Сила се отпусна на един стол.
— Каква е разликата дали съм тук, или в радиото? — Тя поклати глава, преди гой да отговори. — Ако си остана тук, ще се побъркам да мисля за това и ще се притеснявам. Поне докато работя, на главата си имам други неща.
Не беше и очаквал Сила да се съгласи.
— Ще поговорим по-късно. Вече си уморена. Защо не си легнеш? Аз ще спя на канапето.
Искаше й се да прояви достатъчно смелост и да му каже, че това не бе необходимо. Тя нямаше нужда от някой да я пази. Но ето че благодарността, която изпита от думите му, я заля и я остави безпомощна.
— Ще ти донеса одеяло.
Успя да се добере до къщи едва на зазоряване. Наложи се да шофира дълго — от един спящ квартал до друг, през необичайно притихналия център. Трябваше да заличи следите си. През първия час паниката не искаше да го пусне, ала след това той я потисна, помъчи се да кара по-бавно, по-внимателно. Ако случайно го спреше някоя патрулна кола, това би объркало всичките му планове.
Под дебелия шал и шапката вече се потеше, а краката му в тънките гуменки бяха като лед. Беше прекалено свикнал с неудобствата, за да обръща внимание.
Заклатушка се към банята, без да включи нито една лампа. С лекота избегна монтираните алармени устройства. Тънка телчица бе опъната от дръжката на стола с високата облегалка до дръжката на избелялото канапе. На самата врата на банята бе издигната истинска кула от празни консервни кутии. Виждаше чудесно и през нощта. Винаги се бе гордял с това си умение.
Взе душ на тъмно и остави студената вода да облива напрегнатото му тяло. Когато започна да се отпуска, се остави да се наслади на аромата на сапуна — любимата му миризма. Използваше груба четка с дълга дръжка, която изстъргваше грижливо всеки сантиметър от кожата му.
Докато се къпеше, мракът започна да се разсейва при първите плиснали лъчи на зората.
Над сърцето му имаше сложна татуировка на две ками с пресечени остриета във формата на X. Той ги погали с върховете на пръстите си. Спомни си времето, когато татуировката все още беше нова, когато я показа на Джон. Джон бе така впечатлен, така очарован.
Образът се появи ясен и бистър. Тъмните развълнувани очи на Джон. Гласът му — говореше толкова бързо, че думите почти се сливаха една с друга. Понякога седяха в тъмното и разговаряха часове наред, крояха планове, споделяха надежди. Щяха да пътуват заедно, да извършат велики дела.
И тогава светът се намеси. Животът се намеси. Жената се намеси.
Излезе изпод душата, а водата все още се стичаше по него. Кърпата си стоеше точно там, където я беше оставил. Никой не влизаше в стаята му, в нито една от стаите му, за да разбутва грижливата подредба. Щом се изсуши, издърпа избеляла пижама. Тя му напомняше за детството, което му бе отнето.
Когато слънцето изгря, мъжът си направи два огромни сандвича и ги изяде прав в кухнята, надвесен над мивката, за да не падат трохите по пода.
Отново се почувства силен. Силен и сит. Беше надхитрил полицаите, беше успял да ги направи на глупаци. А това го караше да се гордее. Плашеше жената, превръщаше всеки ден от живота й в безкраен ужас. Това го възбуждаше. Когато дойдеше времето, щеше да изпълни всичко, което й обеща.
И това нямаше да е достатъчно.
Влезе в спалнята, затвори вратата, дръпна щорите и взе телефона.
Дебора бавно излезе от стаята си, облечена в бяла къса нощничка, над която бе наметнала син халат до средата на бедрата, оставен отворен. Ноктите на краката й бяха лакирани в ярко цикламено. Беше се лакирала предишната вечер, за да се позабавлява, докато зубреше за един изпит.
Мърмореше под носа си въпросите, които си мислеше, че ще се паднат на теста в девет. Въпросите се лееха един след друг, но отговорите продължаваха да се инатят, напълно неподатливи, забравени на някакъв забутан кръстопът между съзнателното и подсъзнателното. Надяваше се да им даде зелена улица с една бърза доза кофеин.