Прозяваше се, когато се спъна в някакъв ботуш, наклонен към канапето, а веднага след това изписка приглушено, защото ръката й докосна друга топла ръка.
Бойд скочи като пружина и посегна към оръжието. Той остана загледан в Дебора, в млечно бялата кожа, огромните сини очи, разрошената тъмна коса и разбра кой бе пред него.
— Добро утро.
— Аз… Детектив Флечър?
Бойд потърка с ръка очите си.
— Поне така ми се струва.
— Моля да ме извините. Не знаех, че сте тук. — Тя прочисти гърлото си и, макар и малко късно, се сети да си завърже халата. Докато се бореше с объркването си, погледна нагоре по стълбата и сниши гласа си. Сестра й никога не спеше дълбоко, дори и когато нямаше проблеми. — Защо сте тук?
Той размърда схваналото се през нощта рамо.
— Нали ти казах, че ще пазя Сила.
— Да, така беше — присви очи Дебора и го загледа. — Приемате работата си много сериозно.
— Много.
— Радвам се — усмихна се доволно тя. Покрай забързания си, наситен живот на деветнадесет, Дебора се бе научила да преценява бързо характера на хората. — Щях да правя кафе. Часовете ми започват рано. Да ви донеса ли?
Ако приличаше поне малко на сестра си, едва ли щеше да успее да заспи, преди да бе отговорил на въпросите, които се рояха в главата й.
— Да, благодаря.
— Предполагам, че ще искате да вземете и горещ душ. Май двадесетина сантиметра са ви в повече, за да се чувствате удобно на това канапе.
— По-скоро тридесет — отвърна Бойд, докато разтриваше схванатия си врат. — Май наистина са тридесет.
— Можете да използвате всичката топла вода. Аз се заемам с кафето. — Докато тръгваше към кухнята, телефонът звънна. Макар да знаеше, че Сила ще се обади още преди второто позвъняване, тя посегна машинално. Бойд поклати глава. Пресегна се, вдигна слушалката и се заслуша.
Стиснала с ръце реверите на халата си, Дебора го наблюдаваше. Лицето му си остана безизразно, ала тя забеляза проблесналия в очите му гняв. Макар и само искрица, той бе толкова силен, че Деб веднага позна кой се обажда.
Когато разговорът прекъсна, Бойд веднага набра някакъв телефон.
— Нещо? — Дори не направи усилие да изругае, когато чу отрицателния отговор. — Ясно. — Остави слушалката и погледна Дебора. Тя стоеше до канапето, стиснала ръце и пребледняла. — Ще се кача горе — каза й той. — Не съм се отказал от кафето.
— Тя ще е много разстроена. Искам да поговоря с нея.
Той отметна одеялото и стана, обут само в джинсите си.
— Ще съм ти много благодарен, ако ме оставиш сам да се оправя този път.
Дебора се канеше да възрази, но нещо в очите му я спря. Тя кимна.
— Добре, ала внимателно. Тя не е толкова твърда, колкото й се иска хората да си мислят.
— Знам.
Качи се на втория етаж, мина покрай една отворена врата, където леглото бе грижливо оправено. Сигурно бе на Дебора, реши Бойд, когато забеляза преобладаващите розово и бяло и нежните дантели. Поспря пред съседната врата, почука и влезе, без да изчака отговора.
Сила седеше в средата на леглото, коленете й свити към гърдите, подпряла глава на тях. Чаршафите и одеялото бяха на топка, доказателство за часовете неспокоен сън.
Тук нямаше дантели, нито пък нежни млечни цветове. Тя предпочиташе изчистените линии, по-обикновените неща пред всичко натруфено. Цветовете бяха свежи, но съвсем не даваха усещане за покой. Сред искрящите сини и зелени цветове Сила изглеждаше още по-уязвима.
Тя не вдигна глава, докато Бойд не седна на леглото и не докосна косата й. Сила бавно се изправи. Той веднага видя, че не плаче. Вместо очаквания гняв, в очите й с таеше непоносима умора, която го накара да се притесни.
— Той се обади — промълви тя.
— Знам. Слушах на другия телефон долу.
— Значи си чул. — Сила отвърна поглед към прозореца и слънцето, което се опитваше да пробие облаците. — Той е бил снощи. Каза, че ме е видял. Видял ни е и двамата. Така извъртя всичко, че изглежда отблъскващо.
— Сила…
— Той ни е наблюдавал! — изстреля тя думите. — Каквото и да кажа, каквото и да направя, нищо няма да го спре. Ако се добере до мен, ще направи всичко, което казва, че ще направи.
— Няма да се добере до теб.
— И докога ще е така? — попита Сила.
Ръцете й стискаха и отпускаха чаршафа, а очите й не се откъсваха от неговите.
— Колко дълго ще си с мен? Той просто ще изчаква. Ще чака — ще звъни и ще наблюдава.Нещо у нея се пречупи, тя грабна телефона и го запокити в другия край на стаята. Апаратът се блъсна в стената, отскочи и тупна на пода. — Не можеш да го спреш. Нали го чу. Каза, че нищо не може да го спре.