— Няма да избягам безславно. — Тя побутна недоядените яйца и се подпря с лакти на масата. — След това обаждане рано сутринта бях готова да го направя. Помислих малко и разбрах, че няма да престане, докато не изясним нещата. Искам да си живея както преди, а няма да мога, преди да разберем кой е той и защо ме преследва.
— Моя работа е да го намеря.
— Знам. Затова реших да ти съдействам.
Бойд остави чашата.
— Наистина ли?
— Да. Отсега нататък животът ми е като отворена книга. Питай каквото искаш и ще ти отговоря.
— И ще правиш каквото ти се каже?
— Няма — усмихна се Сила. — Ще правя каквото ми се казва, ако преценя, че е разумно. И двамата се учудиха, когато тя се пресегна и докосна ръката му. — Изглеждаш уморен, готин. Тежка нощ ли имаше?
— Прекарвал съм и по-добри. — Той сплете пръсти с нейните, преди да успее да се отдръпне. — Изглеждаш страшно добре тази сутрин, Сила.
Ето че се появи отново — онзи трепет в гърдите, който се пренасяше към стомаха.
— Нали само преди малко ми каза, че на нищо не приличам.
— Промених си мнението. Преди да тръгна на работа, бих искал да си поговорим за снощи. За теб и мен.
— Идеята ти не е много добра.
— Наистина не е — отвърна Бойд, ала не пусна ръката й. — Аз съм ченге, а ти си ми задачата. Няма как да избегнем това. — Тя въздъхна с облекчение, преди той да продължи. — Не мога и да отрека, че те желая до болка.
Сила притихна и й се стори, че чува ударите на сърцето си, които отекват чак в главата й. Много бавно премести очи, само очите си към неговите. Сега в погледа му го няма обичайното спокойно изражение, помисли си тя. Там гореше едва сдържан огън. Стори й се възбуждащо, нетърпимо възбуждащо.
— Избрал съм неподходящ момент — продължи Бойд, когато Сила не каза нищо. — Но човек май не винаги успява да подбере подходящото време и място. Аз ще си свърша работата, ала мисля, че трябва да знаеш, че не успявам да съм обективен. Ако искаш да назначат друг по случая, сега е моментът да го кажеш.
— Не искам — изрече тя толкова бързо, че се наложи да обясни. — Няма да съм в състояние да пречупя още едно ченге. — Опитай се да омаловажиш нещата, каза си Сила. — Не настоявам някой да ме придружава непрекъснато, но мисля, че свикнах с тебе. — Тя усети, че отново гризе нокътя на палеца си и бързо дръпна ръка в скута си. — Що се отнася до другото, вече не сме деца. Можем да… Да се справим.
Той знаеше, че не трябва да очаква от нея да си признае, че желанието му е споделено. Затова беше готов да почака още малко.
Когато Бойд стана от масата, Сила скочи толкова бързо, че той се разсмя.
— Само исках да измия чиниите, О’Роарк, нямах намерение да ти се нахвърля.
— Аз ще ги измия. — Беше готова да се ощипе. — Единият готви, а другият мие. Това са правилата на О’Роарк.
— Браво. Нали не си забравила, че имаш среща на обяд?
— Ти пък как разбра?
— Проверих ти програмата. Остави малко време, за да минем през нас. Искам да се изкъпя и да се преоблека.
— Ще бъдем в търговския център и там ще има десетки хора — започна тя. — Не мисля че…
— Аз пък мисля — пресече я Бойд и я остави сама в кухнята.
Бойд се излежаваше на канапето с вестник в ръка и последната чаша кафе, когато Сила слезе от втория етаж. Той погледна към нея и небрежната забележка, която се канеше да направи за това, колко бързо се бе приготвила, замръзна на устата му. Беше доволен, че бе седнал.
Те беше облечена в червено. Наситено, забелязващо се червено. Късата кожена пола прилепваше плътно по бедрата и ги покриваше едва до половината. Обичайните джинси не го бяха подготвили, че краката й са толкова дълги, нито че са като изваяни. Сакото от същата кожа се прихлупваше точно отпред и се закопчаваше с две каишки отстрани на талията. Докато го гледаше, Бойд се зачуди какво ли носи отдолу.
Беше направила нещо с косата си. Пак си беше рошава, ала поне имаше по-артистичен и представителен вид. Ами лицето й, мислеше той, докато се изправяше. Беше се занимавала и с него, достатъчно, за да подчертае скулите, да накара очите да изпъкват и устните й да станат по-пухкави.
— Каква глупост — мърмореше Сила, докато се опитваше да се пребори с обеците. — Никога не успях да разбера как тези висящи неща от ушите ти те правят по-красива — въздъхна тя, докато оглеждаше златния накит в дланта си. — Или тези са дефектни, или аз. Ще можеш ли да се справиш?
Сила се приближи към него и му ги подаде. Парфюмът й му замайваше главата.
— С кое?
— Да ми го сложиш. Не ги нося седмици наред и когато трябва да си го сложа, все не успявам. Помогни ми, хайде!
Бойд се стараеше да диша бавно, спокойно, на равномерни глътки.