— Искаш да ти ги сложа, така ли?
Тя вдигна очи към тавана, за да прикрие нетърпението си.
— Много бавно загряваш, готин. — Сила пусна обеците в дланта му, а след това заметна косата си така, че да открие дясното й ухо. — Само трябва да пъхнеш щифтчето, а след това да го защипеш с малката джаджа отзад. Точно с това не мога да се справя.
Той измърмори нещо и се зае със задачата. В гърдите му се събираше напрежение и продължаваше да расте. Мислеше си, че този парфюм завинаги ще остане у него. С тиха ругатня се опита да се справи с малката закопчалка, като я докосваше внимателно с върховете на пръстите си.
— Що за глупава система?
— Много, нали — едва успя да прошепне тя. В мига, в който я докосна, разбра, че бе направила огромна грешка. Взрив от най-различни усещания и образи нахлуха в нея. Можеше единствено да стои неподвижна и да се моли Бойд да побърза. Палецът му се триеше нагоре-надолу по челюстта й. Върховете на пръстите му нежно драскаха чувствителното място зад ухото й. Усещаше топлия му дъх по кожата си и най-сетне прехапа устни, за да не изстене. Сила вдигна ръка. — Слушай, защо просто не я оставиш?
— Почти съм готов — въздъхна той и се отдръпна на няколко сантиметра. Беше като разбит. Част от напрежението се разсея, когато я погледна и видя, че допирът им съвсем не я бе оставил безразлична. Успя да се усмихне и побутна с пръст полюшващата се златна висулка. — Ще трябва пак да опитаме… Когато имам повече време.
Нито един отговор не й се струваше безопасен и тя предпочете да замълчи. Вместо това посегна към палтото му и към своето. Остави неговото и го зачака да си сложи ремъците на кобура. Докато го наблюдаваше как бързо оглежда оръжието с обигран поглед, в главата й нахлуха спомени, които не искаше да вижда отново и които бе заключила дълбоко в съзнанието си. Отвори вратата и излезе да го чака на слънце, докато се приготви.
Не каза нищо, когато Бойд пристъпи до нея.
— Имаш ли нещо против да пусна моето радио? — попита Сила, когато седнаха в колата.
— Запаметено е. Номер три.
Тя доволно го включи. Сутрешният екип жизнерадостно говореха и подчертаваха шегите си със звукови ефекти. Представяха предстоящ концерт с обещанието да дадат още два билета през следващия един час, а след това поканиха всички слушатели да отидат в търговския център, за да видят Сила О’Роарк на живо и да се запознаят с нея лично.
— Тя ще раздава албуми, тениски и билети за концерти — обяви Дивия Фред.
— Я, стига, Фред — прекъсна го колегата му. — Знаеш много добре, че онези приятелчета там, вън, пет пари не дават за някакви си тениски. Иска им се да… — Той демонстрира тежко дишане. — Да видят Сила. — Последва истински хор от вълчи звуци, ръмжене и стонове.
— Страхотно — измърмори Бойд, а Сила се изкиска.
— Би трябвало да се държат противно — изтъкна тя. — Хората обичат абсурдните ситуации сутрин, когато се измъкват от леглото или се влачат по светофарите. Рейтингът от последното тримесечие, който ни го прави Арбитрон, показва, че ги слушат двадесет и четири процента от публиката.
— Сигурно ти е много гот, когато слушаш как някакъв диша тежко заради теб.
— Това е смисълът на живота ми — отпусна се назад Сила, прекалено развеселена, за да се обиди. Забеляза, че той кара прекалено скъпа кола за един полицай. Беше спортна, вносна и миришеше на чисто нова. Не познаваше добре нито марките, нито моделите. — Я стига, готин, това си е част от шоуто.
Бойд се спря, преди да заговори отново. Правеше се на глупак. Беше проучил и двамата водещи на сутрешния блок и те бяха женени мъже със спретнати къщи в предградията. Дивия Фред и жена му очакваха първото си дете. Водещите работеха за радио КИП почти от три години, а Бойд не успя да открие никаква връзка от миналото им със Сила.
Тя се отпусна, когато зазвуча музика и погледна през прозореца. Денят се очертаваше да бъде топъл и слънчев. Сигурно щеше да донесе полъха на пролетта. Очакваше я първата й пролет в Колорадо. Имаше слабост към този сезон. Обичаше да наблюдава как листата се разпукват и растат, как напълват цветята.
Всяка пролет я караше да мисли за Джорджия. Представяше си магнолиите, камелиите и глициниите. Всяка една от тях, със своя омайващ аромат.
Спомни си една пролет, когато бе на пет или шест. В топла неделна сутрин двамата с баща й садяха божури, а по радиото предаваха четиридесетте хита на седмицата. Чуваше песните на птиците, без дори да се заслушва, усещаше влажната почва между пръстите си. Тогава той й обясни, че посадените растения ще разцъфват всяка пролет и тя ще ги вижда от прозореца си.
Зачуди се дали все още са там и дали който живееше в тяхната къща се грижи за цветята.