— Сила?
Тя се извърна рязко.
— Какво?
— Всичко наред ли е?
— Разбира се. Всичко е наред.
Загледа се около себе си. От двете страни на улицата растяха огромни дървета, които сигурно хвърляха дебела сянка през лятото. Навсякъде се виждаха грижливо подкастрени живи плетове, за да пазят усамотението на собствениците. Дълга алея под лек наклон ги отведе до елегантна триетажна къща от камък и дърво. Десетки високи прозорци проблясваха на слънцето.
— Къде сме?
— Това е моята къща. Забрави ли, че трябва да се преоблека?
— Твоята къща ли? — повтори Сила.
— Точно така. Нали всеки живее някъде.
Самата истина, помисли си тя и отвори вратата на колата. Само че нито едно от ченгетата, които познаваше, не живееше толкова богато. Огледа се внимателно и забеляза, че кварталът бе стар, установен и богат. Квартал, където живеят само хора с членство в различни елитни клубове.
Доста объркана, Сила последва Бойд по каменната пътека към сводестата врата, украсена с витраж.
Вътре антрето бе широко, подовете в блестящо черешово, а таваните — куполообразни. По стените бяха закачени картини на известни художници от двадесети век. Масивно стълбище се извиваше към втория етаж.
— Браво — каза тя. — Аз защо ли си мислех, че си честно ченге.
— Такъв съм — отвърна той, свали палтото от раменете й и го прехвърли на перилата.
Сила не изпитваше съмнения към честността му, но къщата и всичко, което олицетворяваше, я притесняваха.
— Сигурно си наследил всичко това от някой богат чичо.
— Баба — пое ръката й Бойд и я поведе през извисяващия се свод. В хола очите й веднага бяха привлечени от каменна камина с богато гравирана дървена полица. Атмосферата тук бе приятна с тройка прозорци, всеки разположен на една от външните стени.
Имаше различни старинни предмети, съчетани с модерни скулптури. От хола се виждаше друга стая, която тя прецени, че е трапезария, и в която се влизаше през друг свод.
— Страхотна баба.
— Наистина беше страхотна. Управляваше предприятията на Флечър до седемдесетата си годишнина.
— Какви са предприятията на Флечър?
Той само сви рамене.
— Семейния бизнес. Недвижими имоти, добитък, минно дело.
— Минно дело — изпусна сдържания си въздух Сила. — Като например злато?
— Не само това.
Тя сплете пръсти, за да не започне да си гризе ноктите отново.
— Защо тогава не си пресмяташ лихвите от златото, вместо да работиш като полицай?
— Обичам да съм полицай. — Бойд взе неспокойната й ръка в своята. — Какво не е наред?
— Нищо. По-добре отивай да се преоблечеш. Трябва да отидем по-рано, за да се подготвя.
— Няма да се бавя.
Сила го изчака да излезе от хола и се отпусна в едно от двойката канапета. Предприятия Флечър, замисли се тя. Звучеше доста внушително. Направо впечатляващо. След като порови в чантата си за цигара, отново обходи стаята с поглед.
Елегантност, вкус, небрежна изтънченост. Много далече от нейната категория.
Беше достатъчно трудно дори когато си мислеше, че са от една черга. Не й беше приятно да си го признае, ала бе потиснала мисълта за евентуална връзка между тях някъде дълбоко в съзнанието си. Не, по-скоро приятелство. Не можеше да си позволи сериозна връзка с човек, който работеше в полицията.
Но ето че той не беше истинско ченге. Оказа се богато ченге. Сигурно името му бе включено в някой елитен регистър. Хората, които живеят в такива къщи, обикновено имат римски цифри след имената си.
Бойд Флечър III.
А тя беше Присила Алис О’Роарк, родена в забутано градче в Джорджия, което може и да не бе отбелязано на картата. Наистина, сама бе постигнала всичко, ала човек не се откъсва от корените си просто така.
Сила стана и се приближи до камината, за да изхвърли цигарата.
Искаше й се Бойд да побърза. Нямаше търпение да излезе от тази къща и да се заеме с работата си. Изгаряше от желание да забрави за кашата, в която съвсем ненадейно се бе превърнал животът й.
Налагаше се да мисли за себе си. Накъде отива. Как ще преминават дългите дни и още по-дългите нощи, докато отново сложи ред в живота си. Нямаше време и не можеше да си позволи лукса да анализира чувствата си към Бойд. Каквито и чувства да изпитваше, или пък си въобразяваше, че изпитва, беше най-добре да бъдат пренебрегнати.
Сила не можеше да си представи други двама на този свят, които да си подхождат по-малко. Сигурно той бе пробудил нещо у нея, бе докоснал струна, за която тя си е мислила, че ще остане беззвучна. Това не означаваше нищо. Единствено доказваше, че бе жива и че все още чувстваше и действаше като човешко същество. По-точно като жена.