Тук бе както началото, така и краят.
В минутата, когато непознатият със заплахите бъдеше заловен, всеки от тях щеше да поеме по пътя си и щеше да се върне към ежедневието си. Сегашната им близост бе породена от необходимост. А когато необходимостта да са заедно преминеше, щяха да се разделят и да се забравят. Нищо, напомни си Сила, не можеше да остане вечно.
Стоеше до прозореца, когато Бойд се върна. Светлината падаше в косата й, огряваше лицето й. Никога не си я бе представял тук, но изведнъж, когато погледна, когато я видя, застанала там, разбра, че иска да остане на това място.
Тази мисъл го разтърси, остави в него копнеж, когато видя колко съвършено се вместваше тя в тази къща. А също и в живота му. И в мечтите.
Сигурно веднага ще каже, че не е вярно, помисли си той. Ще се съпротивлява, ще възразява и ще побегне начаса, стига да й дадеше такава възможност. Усмихна се, докато пристъпваше към нея. Просто нямаше да й предостави такава възможност.
— Сила…
Тя се стресна и се завъртя назад.
— О, не те чух. Бях се…
Думите й преминаха в ахване, когато Бойд я притегли към себе си и покри устата й със своята.
Земетресения, наводнения и ветрове. Никога не бе предполагала, че една целувка можеше да събере в себе си такива помитащи природни бедствия.
Сила не искаше това да се случва. Искаше да се случи повече, отколкото бе необходимостта да диша. Трябваше да го отблъсне. Привлече го към себе си. Това беше грешка, истинско безумие. Така трябваше да бъде, това бе опияняваща, прекрасна лудост.
Докато се притискаше към него и устата й отвръщаше с трескава настойчивост на неговата, тя разбра, че всичко, в което бе искала да се убеди само допреди малко, бе пълна заблуда. Какъв смисъл имаше да анализира чувствата си, след като те сами изплуваха на повърхността.
Имаше нужда от него. Колкото и да я ужасяваше това, в момента го приемаше като замайващо вино. Стори й се, че цял живот бе чакала, за да изпита такава нужда. Чакала бе да се почувства така. Трепереща и силна, замаяна и с ясен поглед, мека и изпъната като жица.
Ръцете му тихо шумоляха по кожената й дреха, докато я притискаше към себе си. Нима Сила не разбираше колко съвършени бяха двамата един за друг. Искаше тя сама да го каже, да я чуе как стене тези думи, да признае, че го желае толкова отчаяно, колкото и той нея.
Сила наистина простена, когато Бойд дръпна главата й назад и спусна устните си по гърлото й. Туптенето на пулса й разпращаше на вълни уханието на парфюма, капнал там. Той също простена, когато ароматът изпълни ноздрите му и подръпна закопчалките на сакото. Под тях откри единствено Сила.
Тя се изви назад, а дъхът й спря в гърлото, когато ръцете му се плъзнаха по гърдите й. При допира му те сякаш се запълниха с някаква гъста гореща течност. Когато усети, че коленете й омекват, Сила се хвана за раменете му, за да се задържи права и потръпна, когато палците му подразниха зърната, превръщайки ги в твърди пулсиращи връхчета.
Без да мисли, тя го притискаше и задълбочаваше целувката, от която и двамата се олюляваха. Сетне задърпа сакото му в отчаяната нужда да го докосне така, както Бойд докосваше нея. Ръката й се плъзна по кожения кобур и напипа оръжието там.
Това й подейства като шамар, сякаш я заляха с кофа студена вода. Отдръпна ръката си като опарена и отстъпи назад. Все още замаяна се подпря с длан на една маса и поклати глава.
— Това е грешка — произнесе бавно Сила, сякаш бе пияна. — Не искам да се обвързвам.
— Вече е твърде късно. — Той се чувстваше така, сякаш се бе блъснал в стена.
— Не е. — Много внимателно, с отмерени движения, тя отново закопча сакото си. — Не е прекалено късно. На главата ми има толкова неща. На твоята — също.
Бойд си наложи да остане спокоен. За пръв път от дни наред изпита остра нужда да запали цигара.
— И какво?
— И нищо. Трябва да тръгваме.
Той не се приближи към нея, ала не се и дръпна, а вдигна ръка.
— Преди да тръгнем, искам да те чуя да казваш, че не изпитваш нищо.
Сила се помъчи да го погледне.
— Ще бъде пълна глупост да се преструвам, че не ме привличаш. Вече знаеш много добре как ми въздействаш.
— Искам да се върнеш с мен тук тази вечер.
Тя поклати глава. Не можеше да си го позволи, не биваше и за миг дори да си представя какво би било да бъде с него.
— Не мога. Имам си причини.
— Вече ми каза, че няма друг — пристъпи към нея Бойд, но не я докосна. — А и да има, пет пари не давам.
— Изобщо не става въпрос за друг мъж. Аз съм причината.
— Точно така. Защо не ми кажеш от какво се страхуваш?
— Страх ме е да вдигна телефона. — Това бе истина, ала не бе истинската причина. — Страх ме е да заспя, страх ме е да се събудя.