Тази вечер Сила си наложи да не обръща внимание на чутото, а само наблюдаваше отмереното тиктакане на отминаващите секунди.
— Не съм те наранила — каза тя. — Знаеш много добре, че не съм ти направила нищо.
— А на него — изсъска непознатият. — Той е мъртъв, и то заради теб.
— Кого съм наранила? Ако ми кажеш името му, ще…
— Искам сама да си спомниш. Искам да те чуя да изричаш неговото име, преди да те убия.
Сила затвори очи и се опита да се заслуша в музиката, докато той описваше как точно смята да я убие.
— Сигурно е означавал много за теб. Много си го обичал.
— Той беше всичко за мен. Всичко, което имах. Беше толкова млад. Целият живот беше пред него. Но ти го нарани. Ти го предаде. Око за око. Неговият живот за твоя. Скоро. Много скоро.
Когато той прекъсна, тя се извърна бързо, за да включи следващата песен. След малко гласът й щеше отново да звучи нормално. Без да обръща внимание на примигващите светлини, Сила извади цигара.
— Проследили са го — каза Алтия, щом затвори слушалката, след това се приближи до Сила и сложи ръка на рамото й. — Вече имат следа. Справи се страхотно тази вечер, Сила.
— Да. — Тя затвори очи. Оставаше й само да издържи следващия час и десет минути. — Ще го хванат ли?
— Скоро ще разберем. Това е първият ни пробив. Няма да е последният.
Искаше й се да се почувства спокойна. Облегна се на седалката, докато Алтия я откарваше към къщи и не спираше да се чуди защо не възприема постигнатото като крачка напред. Бяха проследили разговора. Това значеше ли, че ще разберат къде живее той? Щяха ли да имат и име, и лице, и някой, с когото да ги свържат?
Смяташе да отиде и да го види. Ще си наложи да отиде. Ще погледне лицето му, очите, ще се опита да открие някаква връзка между него и онова, което би трябвало да е извършила в миналото, за да възпламени такава омраза.
След това ще се опита да живее с наученото.
Забеляза колата на Бойд, паркирана до тротоара пред къщата. Той стоеше навън с разкопчано палто. Въпреки че според календара беше пролет, нощем си оставаше студено и дъхът му излизаше като пара. В очите му обаче нямаше хлад.
Сила стисна здраво дръжката на вратата и я отвори. Бойд изчака тя да тръгне към него.
— Да влезем вътре.
— Искам да знам. — Още щом погледна очите му, разбра. — Не сте го хванали.
— Не. — Той погледна колежката си. Алтия веднага разпозна разочарованието му, скрито под самоконтрола.
— Какво стана?
— Обадил се е от телефонна будка на няколко километра от радиото. Няма отпечатъци. Избърсал ги е.
Сила се стараеше с всички сили да се държи.
— Значи отново нищо.
— Да. — Бойд пое ръката й, за да я стопли в своята. — Той направи първата си грешка. Ще направи и втора.
Тя уморено погледна над рамото му. Дали просто нервите й не издържаха, или непознатият бе някъде наоколо, там, скрит в сенките, достатъчно близо, за да ги наблюдава? Достатъчно близо, за да ги чува?
— Хайде, нека влезем. Студено ти е.
— Добре съм. — Сила не искаше Бойд да влиза с нея. Имаше нужда да се отпусне, а можеше да го направи само когато бе сама. — Не искам повече да говоря за това. Не и тази вечер. Трябва да си легна. Алтия, благодаря ти, че ме докара, и за всичко.
Тя тръгна забързано към входната врата и влезе.
— Има нужда да премисли — каза Алтия и постави ръка на рамото му.
Идваше му да изругае, да прекърши нещо в ръцете си. Вместо това остана загледан в затворената врата.
— Не ми позволява да й помогна.
— Не — отвърна тя, докато наблюдаваше светлината на втория етаж. — Да викна ли патрул да наблюдава къщата?
— Не, аз ще поостана.
— Смяната ти свърши, Флечър.
— Знам. Приеми го като нещо лично.
— Имаш ли нужда от компания?
Той поклати глава.
— Не. Трябва да поспиш.
Алтия се поколеба и въздъхна тихо.
— Поеми първата смяна. В кола спя по-добре, отколкото в леглото.
Беше паднала слана, от която полянката искреше като стъкло. Сила въздъхна, докато наблюдаваше отблясъците през прозореца. Сигурно азалиите вече цъфтят в Джорджия. От години, вече дори не помнеше колко, не бе изпитвала носталгия за дома. Ето че в тази мразовита, типична за Колорадо утрин, тя се зачуди дали не бе направила грешка, като бе пропътувала половината страна и оставила в миналото местата и спомените от детството.
Пусна пердето и отстъпи от прозореца. Имаше по-важни неща, за които да мисли, отколкото за априлския мраз. Беше видяла и колата на Бойд, паркирана до тротоара.
Мислеше си за него и се облече с повече внимание и по-бавно от обикновено. Дори за момент не отстъпи от убеждението си, че бе права да не се забърква с него. Ала това изглежда бе грешка, която винаги правеше. А Сила рано се бе научила да отчита грешките си.