— Ако си наложа.
Тя усети, че собствените й устни издайнически се извиват нагоре.
— Добре, наложи си. Не мога да мисля.
— Опасни думи — призна той, ала спря.
— Опитвам се да бъда сериозна.
— Аз също. — Бойд отново й попречи да стане. — Опитай с дишането.
— Добре. — Сила опита, а след това отново заговори. — Снощи, когато си легнах в тъмното, ме беше страх. Непрекъснато го чувах, чувах гласа му и всичко, което ми казва. Отново и отново. Знаех, че не трябва да го правя, за да не полудея. Затова започнах да си мисля за теб. — Тя спря, за да събере смелост. — Докато си мислех за теб, всичко друго изчезна. Тогава не се страхувах повече.
Усети как пръстите му я стискат по-силно. Очите и изглеждаха спокойни, но той видя потръпването на устните й, преди Сила отново да ги стисне. Тя изчакваше, добре разбираше това. Искаше да го види какво ще направи, какво ще каже. Сила не знаеше, нямаше никаква представа, че в този момент, в този миг Бойд се откъсна от ръба, на който се люшкаха чувствата му към нея, и се влюби.
Ако й признаеше, помисли си той, докато чувствата напираха в него, тя не би повярвала. На някои жени трябва да им се покаже, да бъдат убедени, не можеш просто да им кажеш. Сила бе от тях.
Бойд бавно се изправи и я дръпна със себе си. Привлече я по-близо, притисна главата й на рамото си и я прегърна. Усети я да въздиша с облекчение, когато разбра, че прегръдката ще остане спокойна, без всякаква настойчивост.
Тя се нуждаеше точно от това. Как беше възможно винаги да я разбира? Да бъде прегърната, само това, без думи, без обещания. Да усети топлината на тялото му до своето, силните му ръце, спокойното туптене на сърцето му.
— Бойд.
— Да — отвърна той и изви глава, колкото да я целуне по косата.
— Май нямам, нищо против, че се държиш мило с мен.
— Тогава ще пробваме.
Сила си помисли, че бе готова за него и без да пробва.
— И май ми липсваше.
Беше негов ред до поеме дълбоко дъх, за да се успокои.
— Слушай — каза Бойд и плъзна ръце на раменете й. — Трябва да звънна на няколко места. След това мога да мина и да погледна къде капе.
Тя се усмихна.
— Мога и сама да го погледна, готин. Трябва ми някой, за да го поправи.
Той се наведе и пое долната й устна.
— Дай ми един гаечен ключ.
Два часа по-късно Сила бе разположила сметките за всичко похарчено на дъбовата маса, купена на втора ръка. Работеше в малкото помещение, което й служеше и за кабинет. В импровизираната счетоводна книга й се губеха два долара и петдесет и три цента. Беше твърдо решена да открие къде са похарчени тези пари, преди да се заеме с плащането на сметките, натрупани на купчинка от дясната й страна.
Беше се научила на ред, който поддържаше стриктно през годините, когато парите не й достигаха, години, изпълнени с нещастие, години на много промени. Вярваше, че ако през всички трудни моменти успее да съхрани реда, който поддържаше нормалното състояние на нещата, ще успее да се справи.
— Ето! — спря се тя, веднага щом откри грешката. Поправи я и отново прегледа цифрите. Вече напълно доволна, провери банковото извлечение, а след това започна да попълва чековете, като на първо място се зае с ипотеката.
Дори и това й създаваше чувство на задоволство. Не ставаше въпрос за наем, а за собствената й къща. Беше нейна. Първото нещо, което притежаваше, освен дрехите и колите втора ръка, които купуваше.
Не можеше да каже, че е била бедна, ала се бе научила, докато растеше в семейство, чиито доходи идваха от една полицейска заплата и ниските приходи на обществен защитник, че човек трябва да обръща внимание и на центовете. Беше расла в къща под наем и никога не се бе наслаждавала на удоволствието да кара нова кола. Колежът нямаше да се окаже недостижима мечта, но допълнителните разходи щяха да натоварят още повече семейния бюджет, и то по време, когато бракът на родителите й бе доста разклатен. Тогава Сила реши да изостави колежа и да започне работа.
Много рядко съжаляваше за избора си. Само понякога, в момент на трудност, изпитваше гняв. Ала сега можеше да покрие част от таксата на Дебора и когато се сещаше за предприетата в миналото стъпка, знаеше, че бе направила правилен избор.
Вече започваха да изплуват бавно и постепенно нагоре. Къщата не беше просто една придобивка, а доказателство. Тя представляваше семейството, домът, корените им. Всеки месец, когато погасяваше част от ипотеката, Сила бе благодарна, че имаше тази възможност.
— Сила?
— Какво? О! — Тя забеляза Бойд на вратата. Понечи да каже нещо, а след това се усети. Той все още държеше гаечния ключ, който му беше дала. Косата му бе разбъркана и влажна. И ризата, и панталона, бяха на мокри петна. Беше навил ръкави до лактите. По ръцете му проблясваха капки вода. — О! — повтори отново Сила и се задави от смях.