— Оправих го. — Очите му се присвиха, докато я наблюдаваше как се опитва да остане сериозна. — Някакъв проблем ли има?
— Не. Нищо. — Тя прочисти гърлото си. — Значи все пак си го оправил.
— Нали това казах.
Сила прехапа долната си устна. Веднага позна нараненото мъжко самочувствие по тона.
— Точно това каза. И тъй като току-що ми спести цяла пачка, поне мога да ти приготвя обяд. Какво ще кажеш за филийка с фъстъчено масло и сладко?
— Това можеш да го сложиш в пластмасова кутия за храна с Човека-паяк, нарисуван на капака.
— В такъв случай, готин, трябва да ти призная, че това е най-доброто, на което съм способна. — Вече забравила за сметките, тя стана. — Избирай, или това, или консерва риба тон. — Сила прокара пръст по ризата му. — Усетил ли си, че целият си мокър?
Бойд повдигна мърлявата си ръка, замисли се над думите й, поддаде са на импулса и прокара длан по лицето й.
— Май да.
Смехът й го изненада. Прелъсти го. Беше чувал този смях по радиото, но нито веднъж, откакто се запознаха. Звучеше гърлен, плътен, възбуждаш като черна коприна.
— Хайде, Флечър, ще хвърлим тази риза в пералнята, докато си ядеш сандвича.
— След малко.
Ръката му задържа брадичката й и я привлече към себе си с лек натиск. Когато устните му допряха нейните, усети, че усмивката й още тлее. Този път тя не се стегна, не се опита да се отдръпне. С въздишка на примирение се отвори за него, позволи си да поеме вкуса на устата му, мамещия танц на езика му, увлякъл нейния.
Откри топлота, която бе започнала да забравя, че съществува. Тази топлота струеше от обвързаността с човек, който я разбираше. Той я обичаше, разбра Сила, докато пръстите му проследяваха извивката на бузата й. Обичаше я, независимо от недостатъците й.
— Май си прав — прошепна тя.
— Разбира се, че съм прав. За какво става въпрос?
Сила използва момента, огромна възможност за нея, и вдигна косата от челото му.
— Прекалено късно е.
— Сила. — Бойд постави ръце на раменете й отново и се опита да пресече разяждащото го желание, неукротимата жажда. — Ела с мене горе. Искам да съм с теб.
Думите му събудиха страстта. Видя бушуващите пламъци в очите й, преди тя да ги затвори и да поклати глава.
— Дай ми малко време. Не ти играя игрички, Бойд, ала се чувствам доста нестабилна и трябва да премисля всичко. — Пое си въздух, за да се успокои, отвори очи и почти успя да се усмихне. — Та ти си всичко, което съм се клела, че няма да допусна до себе си.
Той пусна ръце до нейните и се ухили.
— Я ми разкажи.
— Не сега — отвърна Сила и сплете пръсти с неговите. Това бе знак за близост, нещо толкова нетипично и рядко за нея. — Все още не съм готова. Просто ми се иска да прекараме тук още няколко часа като нормални хора. Ако телефонът звънне, просто няма да се обадя. Ако някой почука на вратата, ще изчакам да си отиде. Единственото ми желание е да ти направя сандвич и да ти изпера ризата. Разбираш ли ме?
— Напълно — отвърна Бойд и я целуна по веждата. — Това е най-хубавото предложение, което съм получавал от години.
СЕДМА ГЛАВА
Шумът ги обгръщаше като стена — тътнещият ритъм, басовете, воят на китарите. Проблясваха светлини, телата се извиваха, трополенето на множеството крака не стихваше. Сила подаваше ритъма с нощния си глас и отстъпваше, за да наблюдава резултатите. Балната зала бе оживяла под звуците на музиката, смеховете, откъснатите фрази от разговори. Младата жена не сваляше ръка от контролното табло. Не познаваше абсолютно никой и въпреки това тържеството беше нейно.
Бойд пиеше газирана вода и любезно отклоняваше настойчивите атаки на една едра блондинка в оскъдна синя рокля. Това не можеше да мине за работа. Беше прекарал по-голямата част от кариерата си да наблюдава хората и това никога не го отегчаваше.
Тържеството беше невероятно и той нямаше да има нищо против да прекара известно време на дансинга. Но предпочиташе да държи под око Сила. Имаше и по-неприятни начини за прекарване на вечерта.
Тя беше в началото на дълга маса в единия край на залата, където бяха струпани записите й, а колоните — увеличени максимално. Сила грееше. Сакото й, обшито със сребърни пайети, и черните тесни панталони си бяха последен писък на модата. Косата й падаше буйна по раменете, а когато завъртеше глава, сребърните звезди на ушите й блестяха.
Вече бе успяла да привлече десетки двойки на дансинга и те подскачаха и се поклащаха. Други се бяха струпали в края на групички или се мотаеха край банкетните маси с чаши в ръка, потънали в разговори.