— Сила О’Роарк. — Лицето му бе приятно, с приятелско изражение, обляно в пот от подвизите на дансинга. Той се усмихваше на Сила, а тя стоеше като каменна статуя до напрегнатия Бойд. — Том Колинс. Нямам предвид напитката — продължи той усмихнат. — Така се казвам. Аз съм председател на комитета за тържеството. Помните ли ме?
— О! — Сила си наложи да извие устни в усмивка. — Да. Да, разбира се.
— Само исках да ви кажа, че сме възхитени от вас. Имате много почитатели тук. — Колинс пусна едната й ръка. — Аз съм може би най-запаленият. Няма вечер да не послушам поне част от предаването ви. Загубих жена си миналата година.
— Аз… — Тя прочисти гърлото си. — Моите съболезнования.
— Не, не. Искам да кажа, че наистина я загубих. Прибрах се една вечер и открих, че я няма, ама и мебелите ги нямаше. Никога не я открих, нито пък разтегателното канапе. — Той се разсмя от все сърце, а Сила се опитваше да измисли какво да отговори. — Исках да кажа, че с вашето предаване прекарах много самотни нощи. Исках и да ви благодаря и да ви кажа, че работата ви тази вечер е невероятна. — Колинс сложи визитка в ръката й. — Поправям електрически уреди. Само ми звъннете, ако имате нужда от нов хладилник — намигна той. — Ще ви намеря наистина евтин.
— Благодаря. — Щеше да е смешно. По-късно това щеше да й се струва смешно. — Радвам се, че се видяхме, Том.
— Удоволствието е изцяло мое. — Той се загледа след нея, докато се отдалечаваше, и отново се усмихна.
Бойд я изведе от залата и двамата тръгнаха към най-близката телефонна кабина.
— Ще стоиш тук, нали?
Тя кимна и дори успя да се усмихне на група жени, които отиваха към дамската тоалетна.
— Вече съм по-добре. Ще седна ето там — посочи Сила към подредените столове до едно цвете в саксия.
Остави Бойд да рови в джобовете си за монети и пристъпи към столовете, за да се отпусне.
Това беше истински кошмар. Искаше й се да бе толкова просто като кошмар, за да се събуди от слънцето, огряло лицето й. Беше изкарала почти целия ден, без да мисли за него.
С треперещи пръсти тя извади цигара.
Беше глупаво от нейна страна да си мисли, че той ще й даде цял един ден спокойствие. Но чак да дойде тук! Вероятността да бе един от съвипускниците беше минимална. И въпреки това беше успял да се вмъкне.
Сила се отпусна назад на стола и загледа хората, които влизаха и излизаха от залата. Можеше да е всеки един от тях, мислеше тя, докато се напрягаше да разпознае някого. Дали щеше да го познае, ако го види, или щеше да се окаже напълно непознат?
Можеше да e мъжът, застанал зад нея на опашката в супермаркета, или шофьорът, чакащ на съседната колонка на бензиностанцията. Можеше да е пред нея на опашката в банката или служителят в химическото чистене.
Можеше да е всеки, каза си Сила и затвори очи. Можеше да е всеки един от онези безименни, безлики хора, с които се разминаваше всеки ден.
Ала той знаеше името й. Виждал бе лицето й. Този човек бе успял да й отнеме спокойствието, свободата. Нямаше да се откаже, докато не отнемеше и живота й.
Загледа се в Бойд, докато той затваряше телефона и тръгна към нея.
— Какво стана?
— Тия ще дойде да вземе листчето. Ще го изпратим в лабораторията. — Ръката му се вдигна към напрегнатите мускули в основата на врата й и леко ги притисна. — Едва ли е оставил отпечатъци.
— Сигурно не е. — Тя беше доволна, че Бойд не й даваше лъжливи надежди. — Мислиш ли, че още е някъде наоколо?
— Не знам — прозвуча гласът му, изпълнен с неудовлетворение. — Хотелът е доста голям, Сила. Няма охрана, която да отговаря за това тържество. Няма да има голяма полза, ако затворим изходите и започнем да разпитваме всеки тук. Ако искаш да си тръгнем по-рано, мога да съобщя, че ти е станало лошо.
— Не, не искам. — Тя дръпна за последно от цигарата си. — Единственото ми удоволствие ще бъде, когато приключа. Искам да докажа, че няма да се пречупя. Особено пък ако все още е някъде тук.
— Добре. Да знаеш, че през следващия час ще съм до теб.
Сила пъхна ръка в неговата и стана.
— Бойд, той промени подхода си, като ми написа тази бележка. Какво, според теб, означава това?
— Може да означава много неща.
— Какво например?
— Например това може да е бил най-удобният начин да стигне до теб. Или просто започва да става небрежен.
— Или нетърпелив — добави тя и се обърна към него. — Бъди откровен!
— Може и да е нетърпелив. — Той пое лицето й в дланите си. — Първо ще трябва да ме повали мен, Сила. А това, гарантирам ти, не е лесна работа.
Тя се помъчи да се усмихне.
— Ченгетата обичат да си мислят, че са корави.