Тя вече подреждаше плочите, а тълпата се разпадаше на малки групички. Разменяха се адреси и телефони. Някои от сбогуванията бяха придружени от сълзи.
— Още не съм приключила.
Работата й помагаше. Трябваше да разглоби апаратурата и с помощта на персонала в хотела да я качи в колата на Бойд. След това се налагаше да се върне до радиото и да разтовари всичко. Сетне можеше отново да се остави на мислите си.
— Наистина добре свършена работа.
Сила вдигна изненадано поглед.
— Марк? Какво правиш тук?
— Ами, може да се каже, че проверявах един от диджеите си. — Той взе една от плочите на 45 оборота и се разсмя. — Господи, не ми казвай, че си пускала това.
— Доста страсти са се разгорели през ’75-та. — Изпълнена с подозрение, тя си взе плочата от ръцете му. — Защо не ми кажеш какво всъщност правиш тук?
Почувствал носталгия по миналото, Марк се огледа. Двамата със съпругата си се бяха запознали в гимназията.
— Идвам да си прибера апаратурата.
— От кога директорът на радиото се превърна в превозвач на уредби?
— Аз съм шефът — напомни й той. — Мога да правя каквото пожелая. А сега… — Марк небрежно погледна часовника си. — От този момент си в отпуска по болест.
Всичко й стана ясно. Сила погледна обвинително Бойд.
— Не съм болна.
— Щом аз казвам, значи си болна — настоя Марк. — Ако посмееш да се появиш в радиото преди смяната си в понеделник вечер, да знаеш, че си уволнена.
— По дяволите, Марк.
— Ти решаваш. — За да смекчи удара, който й бе нанесъл, той постави ръце на раменете й. — Тук става въпрос за работа, Сила. Имал съм водещи, които са се огъвали от много по-малко напрежение, отколкото теб. Искам да работиш при мен за постоянно. А и нека не забравяме личните чувства. Толкова много хора се тревожат за теб.
— Но аз се справям.
— Значи ще успееш да се справиш и с два свободни дни. А сега си заминавай.
— Но кой ще…
Бойд я хвана за ръка.
— Нали го чу.
— Не обичам да ме карат насила да върша нещата измърмори тя, — докато той я теглеше към изхода.
— Лошо тогава. Сигурно си мислиш, че радио КИП ще се разпадне, ако те няма целия уикенд?
Без да извръща глава, Сила завъртя очи към Бойд, за да го погледне убийствено.
— Не става въпрос за това.
— Става въпрос, че имаш нужда от почивка и ще я използваш.
Тя си дръпна палтото, преди той да успее да й го задържи.
— И какво, според теб, ще правя?
— Все ще измислим нещо.
Кипяща от негодувание, Сила се упъти към паркинга. Някои от съвипускниците все още се мотаеха около колите си. Тя се тръшна на седалката и се нацупи.
— И от кога ги можем тези номера?
— Откакто по неясно стечение на обстоятелствата се налага да съм в почивка целия уикенд.
Сила го гледаше с присвити очи, докато й закопчаваше предпазния колан.
— Тук ми намирисва на заговор.
— Още нищо не си видяла.
Бойд умишлено пусна касета с класическа музика, преди още да излязат от паркинга.
— Моцарт? — подсмихна се тя.
— Бах. Използва се, за да ти прочисти слуха.
С тежка въздишка Сила посегна за цигара. Не искаше хората да се тревожат за нея, ала и не искаше да си признае, че бе уморена. Все още не беше готова да си признае, че новината й донесе облекчение.
— Това нещо винаги ме кара на сън.
— Ще ти си отрази добре.
Прокара език по зъбите си, докато чакаше запалката в колата да се изключи.
— Не ми е приятно, че веднага си се размрънкал пред Марк.
— Не съм му мрънкал на Марк. Само му се обадих и му казах, че малка почивка ще ти дойде добре.
— И сама мога да се грижа за себе си, готин.
— Май проблемите ти имат за цел да проверят дали аз мога да се грижа за теб.
— Казвала ли съм ти напоследък колко много мразя ченгета?
— Не и през последните двадесет и четири часа.
Той очевидно нямаше намерение да се хване на нито една от уловките, с които искаше да започне караница. Може би така наистина бе по-добре, мислеше си тя. Ще използва времето, за да почете малко. Все още не бе успяла да обърне внимание на последните две издания на „Радио и записи“. Искаше да прегледа и списанията по градинарство, които бяха пристигнали по пощата. Щеше да й е приятно да насади летни цветя около къщата, може би дори храсти. Нямаше представа какво ще вирее при този климат в Денвър.
Идеята я накара да се усмихне. Ще си купи сандъчета за цветя и ще ги постави на прозорците, а може и висящи кошници. Мислите й я откъснаха от пътя и Сила не забеляза, че се бяха отклонили в грешна посока. Разбра, че не познава пътя едва след двадесет минути.
— Къде сме? — изправи се рязко тя и премигна.
— На магистрала 70. Пътуваме на запад.