— Магистрала 70 ли? Какво, по дяволите, правим на магистрала 70?
— Пътуваме към планините.
— Планините, значи. — Прекалено изтощена, Сила приглади назад разбърканата си коса. — Кои планини?
— Доколкото знам, се наричат Скалистите планини — отвърна сухо Бойд. — Може и да си чувала за тях.
— Не ми се прави на умен. Трябваше да ме закараш у дома.
— Нали това правя, ако може така да се каже. Отиваме в моя дом.
— Вече съм го виждала — сопна се тя и насочи палец назад. — Той е в обратната посока.
— Там живея в Денвър. А сега отиваме в къщата ми в планината. Много удобно бунгало. Гледката е красива. Там ще прекараме събота и неделя.
— Ние двамата няма да ходим никъде този уикенд. — Сила се изправи рязко на седалката и го погледна ядно. — Ще си прекарам уикенда в къщи.
— Това ще го оставим за следващата седмица — отвърна Бойд напълно разумно.
— Слушай, Флечър, като си ченге, би трябвало да знаеш, че се смята за престъпление да отведеш някого някъде против волята му.
— Подай жалба, като се върнем.
— Добре. Ти прекали. — Нямаше смисъл да си изпуска нервите, каза си тя. На него такива не му минаваха. — Може и да си мислиш, че го правиш за мое добро, но има и други хора, за които да помислиш. Не мога да оставя Дебора сама, докато онзи маниак се опитва да се добере до мен.
— Съвсем права си — съгласи се той и се отклони, а Сила беше готова да въздъхне от облекчение. — Затова ще прекара тези два дни с Алтия.
— Аз…
— Помоли ме да ти предам да прекараш добре. И, а, да — продължи Бойд, докато тя издаваше нечленоразделни звуци — приготвила ти е разни неща в една чанта. Оставих я в багажника.
— И кога успя да организираш всичко това? — Невероятният й известен глас прозвуча глухо. Прекалено глухо, помисли си той и се подготви за идващата буря.
— Днес ми остана малко свободно време. Бунгалото ще ти хареса. Там е спокойно, не е прекалено отдалечено, и както вече ти казах, гледката е разкошна.
— Ще ми хареса още повече, ако се намира някоя висока скала, от която да те хвърля долу.
Бойд намали по лъкатушещия път.
— Има и скала.
— Знам, че си дебелокож, Флечър, ала това вече е прекалено. Кой, по дяволите, ти позволява да си въобразяваш, че можеш да ме натъпчеш в колата си, да се разпореждаш с живота на сестра ми и да ме влачиш в някакво си бунгало?
— Сигурно ми е дошло вдъхновение.
— По-скоро чавка ти е изпила мозъка. Слушай сега внимателно! Не обичам провинцията, не обичам примитивните условия. Не ми доставя никакво удоволствие да ходя на къмпинг и няма и да ходя.
— Ами вече си тръгнала точно натам.
Как беше възможно да е толкова дразнещо спокоен?
— Ако веднага не ме върнеш обратно, ще…
— Ще какво?
Сила стисна зъби.
— Нали трябва да спим някъде? — Собствените й думи сякаш я подпалиха. — Влечуго такова — започна тя, яростта й кипнала отново. — Ако това е начинът да ме вкараш в леглото си, нещо си се объркал. Ще си седя в колата и, ако трябва, ще мръзна до смърт.
— Бунгалото не е само с една стая — отвърна меко той. — Ако настояваш, можеш да споделиш моята или да си избереш която пожелаеш от другите. Както искаш.
Сила се тръшна на седалката, защото нямаше какво да каже.
ОСМА ГЛАВА
Тя нямаше никакво намерение да приеме случая откъм романтичната му страна. Отвличанията бяха нещо чудесно в книгите, където главните герои бяха титулувани дами и нафукани пирати. Но това никак не отиваше на пейзажа около Денвър през двадесети век.
Нямаше никакво намерение да си променя мнението. Ако единственото й отмъщение можеше да бъде запазването на ледено мълчание, добре тогава. Той нямаше да види нито една усмивка, нямаше да чуе добра дума чак до края на този абсурден уикенд.
Беше жалко, че видя къщата за пръв път на лунна светлина.
И Бойд наричаше това бунгало? Сила бе доволна, че музиката заглуши изуменото й ахване. Когато се кажеше бунгало, тя си представяше разнебитена дървена постройка, издигната по средата на дивата гора, където нямаше и най-елементарни удобства. Мъжете обикновено ходеха по такива места, за да си пуснат брада, да се наливат с бира и да се жалват от жените.
Това тук също бе от дърво — меко, старо дърво, което излъчваше топли отблясъци на светлината на луната. И изобщо не беше малко. Беше построено на няколко нива с интересни чупки от дърво и стъкло и се извисяваше гордо сред побелелите от снега борове. Терасите, част от които бяха покрити, други — не, сигурно разкриваха невероятна гледка във всички посоки. Металният покрив блестеше и Сила се зачуди какво ли бе, когато човек си седи вътре и слуша ромоленето на дъжда.