Тя сама беше дошла при него, облечена в нещо прозрачно, богато надиплено, прелъстително. Беше се усмихнала, беше протегнала ръце. Беше се разтопила в прегръдката му. Когато я вдигна на ръце и я занесе до леглото, двамата…
Продължавай да мечтаеш, каза си Бойд. Денят, в който Сила О’Роарк щеше да дойде при него по собствено желание, с усмивка и протегната ръка, щеше да е същият ден, в който някой успееше да направи снежен човек в ада.
Та тя имаше чувства към него, по дяволите. И то не повърхностни. Ако само не беше такъв магарешки инат, толкова твърдо решена да заключи някъде дълбоко невероятната си страст, нямаше да се налага да си гризе ноктите и да пали цигара след цигара.
Горделива, дръпната и потисната, ето това представляваше Присила Алис О’Роарк, мислеше си мрачно той. Взе чашата си с вино и вдигна подигравателно тост. Чашата едва не се изплъзна от ръката му, когато я видя на вратата.
— Искам да говоря с теб. — Докато прекоси коридора, по-голямата част от смелостта й се бе изпарила, но Сила събра кураж и пристъпи напред. Нямаше да се смути от това, че Бойд седеше пред бумтящия огън само по един развлечен анцуг.
Той почувства, че трябва да пийне нещо. Отпи от виното и успя да кимне. Беше почти готов да повярва, че сънува, само че тя не се усмихваше.
— Да?
Готвеше се да каже нещо, напомни си Сила. Имаше нужда да пийне от своето вино.
— Разбирам, че ме доведе тук тази вечер със съвсем добри намерения, като имаме предвид какво ставаше през последните две седмици. Сама че методите ти са непростимо арогантни. — Зачуди се дали думите й и на него му звучат толкова глупаво, колкото на нея. Изчака го да отговори, ала Бойд само продължи да я гледа безизразно. — Бойд?
Той поклати глава.
— Какво?
— Нищо ли няма да кажеш?
— За кое?
В гърлото й се събра тих вопъл на разочарование и тя пристъпи напред. Остави шумно чашата на масичката и остатъка от виното се плисна застрашително към ръба.
— Най-малкото, което можеш да направиш, след като ме довлече тук, е да изслушаш оплакванията ми.
Бойд едва успяваше да диша и почти не чуваше какво му казва. Сякаш за самозащита отпи още една глътка вино.
— Ако имаше крака… Малко мозък — поправи се той и скръцна със зъби, — щеше да разбереш, че само би ти се отразило добре да се откъснеш от всичко за два дена.
В очите й проблесна гняв и в този момент му се стори още по-възбуждаща. Пламъците зад нея горяха и прозираха през тънката коприна, с която бе облечена.
— Значи просто пое нещата в свои ръце и взе решение вместо мен.
— Точно така. — Бойд остави чашата, за да не я счупи в дланта си. — Ако те бях поканил да дойдеш тук за ден-два, щеше да си намериш десетки извинения и да откажеш.
— Нямаш представа какво съм щяла да направя — поправи го Сила. — Дори не ми даде възможност да направя свой избор.
— Правя всичко по силите си, за да ти дам възможност за избор сега — измърмори той.
— Избор за какво? — Едва сдържайки се, Бойд се изправи и се обърна. Подпря ръце на стената и започна, без да се преструва, да удря чело в стената. Докато го наблюдаваше, объркването й се смеси с гняв. — Какво правиш?
— Блъскам си главата в стената. На тебе какво ти се струва, че правя?
Той спря и опря чело на дървото.
Очевидно тя не беше единствената, подложена на напрежение и стрес. Сила прочисти гърлото си.
— Бойд, защо си блъскаш главата в стената?
Той се разсмя, потри лице с длани се обърна към нея.
— Нямам представа. Изпитвам желание да го сторя, откакто те срещнах. — Тя стоеше, изпълнена с несигурност, и очертаваше с пръст ръбчето на копринения ревер. Не беше лесно, но след като си пое дълбоко въздух, Бойд успя да се овладее. — Защо не си лягаш, Сила? Утре сутринта ще те оставя да разкъсаш на парчета онова, което е останало от мен.
— Не те разбирам — рече рязко тя и започна да крачи из стаята. Той отвори уста, ала не успя да промълви и дума, загледан в голия й гръб, покрит от тънката коприна, в полюшването на бедрата й, подчертани от богатия набор. Сила отново заговори, бързо, разпалено и раздразнено, но всичко звучеше като жужене в главата му.
— Престани, за Бога, да крачиш напред-назад! — Той потри с длан гърдите над сърцето си. Само след минута нещо там щеше да избухне. Знаеше го със сигурност. — Да не се опитваш да ме убиеш?
— Винаги се разхождам, когато съм ядосана — повиши глас тя. — Как очакваш да си легна тихо и кротко, след като ме изработи така?
— Изработил съм те, значи? — повтори Бойд. Нещо у него се пречупи. Беше готов да се закълне, че чу това нещо да отскача в главата му и той се пресегна и я сграбчи за ръцете. — Изработил съм те, така ли? Браво, О’Роарк. Я ми кажи, нарочно ли облече тази дрешка, за да ме накараш да се измъчвам?