За последен път Бойд покри устата й и със своята, задуши учудения й вик и проникна в нея. С тих стон тя го обгърна с ръце и крака и го притисна, за да се понесат заедно към удоволствието, предизвикано от тази лудост.
Той се почувства изтощен. Немощен като бебе. Тежеше като олово. Събра всичката си останала сила, превъртя се и увлече Сила със себе си, така че си размениха местата. Напълно задоволен, Бойд притисна главата й на гърдите си и реши, че много му харесва да усеща тялото й, отпуснато върху неговото.
Тя потръпна и той я погали.
— Студено ли ти е? — Сила само поклати глава. Ленив като котка, Бойд прокара длан по голия й гръб. — След около час може и да събера сили, за да потърся одеяла.
— Добре съм.
Гласът й не звучеше нормално. Той се намръщи и обхвана брадичката й, за да я повдигне. Видя че в очите й има сълзи.
— Какво е това?
— Не плача — отвърна тя почти грубо.
— Добре. А какво тогава правиш?
Опита се отново да наведе глава, за да скрие лицето си, но Бойд я задържа.
— Ще ме вземеш за глупачка.
— Вероятно единствения миг, в който няма да те сметна за глупачка, е след като си ме разтърсила до дъното на душата ми. — Той я целуна бързо. — Казвай, О’Роарк.
— Ами аз просто… — Сила въздъхна нетърпеливо. — Никога не съм знаела, че може да е така. Наистина не съм знаела.
— Така? — По устните му плъзна усмивка, ала по всичко личеше, че силите му се възвръщат. Може би от начина, по който го гледаше. Объркана. Замаяна. Красива. — Искаш да кажеш хубаво? — Бойд плъзна ръка, за да я погали нежно. — Или много хубаво? Може би си искала да го определиш като страхотно? Или невероятно?
— Ти ми се подиграваш.
— Ами. Надявах се да си изпрося комплимент. Но ти не искаш да ми го кажеш. Предполагам, че си прекалено голям инат, за да признаеш, че моят начин е по-добър от твоя. Нищо. Мога да те държа тук заключена, докато не признаеш.
— По дяволите, Бойд, не ми е лесно да обясня чувствата си.
— Не е и нужно. — В гласа му вече я нямаше игривата нотка, а погледът му я накара отново да омекне.
— Исках да ти кажа, че никога не съм… Никой не ме е карал… — Накрая тя се предаде. — Беше страхотно.
— Да. — Той подложи ръка под главата й и привлече устните й към своите. — Сега вече трябва да се стремим към невероятното.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Сила сви ръце пред себе си, за се предпази от студа и се загледа над боровете и скалите. Бойд отново се бе оказал прав. Гледката бе невероятна.
От това място тя видя стръмните, покрити със сняг, върхове на планините наоколо. Съвсем наблизо, а в същото време много далече улови разпръскващия се дим от някакъв комин. Вечнозелените дървета бяха гордо изправени, яки зимни ветерани, а игличките им свистяха в надигащия се вятър. Долавяше се и пронизващия ромон на леденостуден поток. На светлината на залеза успя да улови проблясъци от водата.
Спускаха се дълги сенки, а късното следобедно слънце разпръскваше синя светлина по снега. Преди малко видя сърна, която душеше наоколо и се опитваше да открие трева. Сега вече бе сама.
Беше забравила какво удоволствие бе да си заобиколен от спокойствие. Истината бе, че Сила не знаеше дали някога бе познавала това чувство. Поне от ранно детство, когато все още вярваше в приказките и щастливия им край. А когато една жена е почти на тридесет, вече е прекалено късно да започне да вярва отново.
И въпреки това се съмняваше, че нещата ще си останат същите.
Той спази обещанието си. Отведе я на места, за които не бе и сънувала. Само за една изключителна дълга нощ й показа, че любовта означава и да получиш, и да дадеш, и да приемеш и да предложиш. Тя научи много повече от любовните ласки в леглото на Бойд. Разбра колко важна бе взаимността, както и родените от нея задоволство и удовлетворение. За пръв път от години спа непробудно, без да сънува.
Когато се събуди до него на сутринта, не почувства нито неудобство, нито объркване. Чувстваше се спокойна. Невероятно спокойна. Струваше й се невъзможно да повярва, че съществува и друг свят, далече от това място. Свят, където властваха болката, опасностите и страхът.
Но него го имаше. Това бе светът, с който трябваше много скоро отново да се сблъска. Не можеше да се крие тук, не и от онзи мъж, който искаше да я убие, не и от собствените си болезнени спомени. Ала не й ли се полагаше малко повече време, за да се престори, че нищо друго няма значение?