— Досието й е много впечатляващо — отбеляза небрежно той. — На жените не им е било лесно в онези години. А и семействата на ченгетата винаги страдат.
— Ти пък откъде знаеш? — попита Сила. — Не си стоиш в къщи да чакаш някой да се прибере. От мига, в който бях достатъчно голяма, за да разбирам, все очаквах капитана й един ден да се появи на вратата, за да ми каже, че е мъртва.
— Сила, не можеш да прекараш целия си живот в очакване да се случи нещо лошо.
— Цял живот чаках майка си. Работата й винаги бе на първо място, преди татко, преди мен, преди Деб. Никога я нямаше, когато имах нужда от нея. — Тя дръпна ръката си, преди той да успее да я стисне. — Все ми беше едно дали ще направи сладки, или ще ми сгъне чорапите. Просто исках да е с мен, когато имах нужда от нея. Ала семейството й никога не стана толкова важно, колкото хората, на които се бе клела да служи и да брани.
— Може би просто е била погълната от кариерата си — подзе Бойд.
— Да не си посмял да я сравняваш с мен!
Той вдигна вежди.
— Нямах такова намерение. — Хвана ръката й, въпреки че Сила се дърпаше. — Но изглежда ти точно това правиш.
— Аз имах нужда от вниманието й. А до нея имаше семейство, хора, които я обичаха, които се нуждаеха от нея, ала тя нямаше време дори да ги забележи. Ченгетата не спазват работно време, повтаряше мама. Ченгетата не водят нормален живот.
— Не съм познавал майка ти и не мога да отговарям за избора, който е направила, но не смяташ ли, че е крайно време да оставиш всичко това в миналото и да продължиш да гледаш собствения си живот?
— Това и правя. Сторила съм необходимото и върша нещата, които винаги съм искала.
— И си уплашена до смърт от чувствата си към мене заради работата ми.
— Това не е просто работа като всяка друга — отвърна отчаяно Сила. — И двамата знаем, че не е просто някаква работа.
— Добре — кимна Бойд. — Това върша и това съм аз. Ще трябва да намерим начин, за да се справим с този проблем.
— Животът си е твой — отвърна предпазливо тя. — Не те карам да променяш нищо. Не смятам да се обвързвам с теб и не смятам да съжалявам.
— Благодаря — промълви тихо той и изпи виното си на един дъх.
— Исках да кажа, че можем да се държим разумно и да не усложняваме нещата.
Бойд остави чашата.
— Не.
— Какво не?
— Не искам да се държа разумно, а нещата вече са усложнени. — Той я погледна дълго и много сериозно. — Влюбен съм в теб. — Видя изумлението й. То проблесна в очите й миг преди Сила да се овладее. Цветът изчезна от лицето й. — Виждам, че си направо очарована — измърмори той. Стана, постави ново дърво в огъня и изруга, докато гледаше как искрите се разлетяха.
Тя си помисли, че бе най-добре да не мърда от мястото си.
— Любовта означава много, Бойд. Познаваме се само от две седмици, и то виж при какви обстоятелства. Мисля че…
— Омръзна ми да мислиш за това или онова. — Той се обърна към нея. — Кажи ми какво изпитваш.
— Не знам. — Това беше лъжа, заради която щеше по-късно да се ненавижда. Беше ужасена. Беше изпълнена с възторг. У нея се сблъскаха съжаление и копнеж. — Бойд, всичко, което се случи, стана прекалено бързо. Сякаш нямах никакъв контрол над нещата, а това ме кара да се чувствам неуверена. Не исках да започвам връзка с теб, а ето че стана точно това. Не исках да изпитвам нищо към теб, ала въпреки това изпитвам чувства.
— Е, поне това успях да измъкна от теб.
— Не лягам с даден мъж само защото ме кара да тръпна.
— Става все по-добре. — Той се усмихна и повдигна ръката й, за да целуне пръстите. — Значи аз те карам да тръпнеш и имаш и чувства. Тогава се омъжи за мен.
Сила се опита да си издърпа ръката.
— Не е време за шеги.
— Не се шегувах. — Очите му изведнъж станаха напрегнати. — Правя ти предложение да се оженим.
Тя чу как пламъците разместиха дървото зад решетката на камината. Забеляза новото езиче пламък, което хвърляше сянка върху лицето на Бойд. Ръката му бе топла и здраво държеше нейната, а той я чакаше да отговори. Сякаш всичкият й въздух бе скрит някъде под сърцето. От усилието да си поеме дъх й се зави свят.
— Бойд…
— Обичам те, Сила. — Очите му задържаха нейните и той я придърпа към себе си. — Обичам всяка частица от теб. — Бавно и настойчиво устните му се притиснаха към нейните. — Имам нужда само от някакви си петдесет-шейсет години, за да ти го докажа. — Устата му се спусна към гърлото й, докато я полагаше на килима пред камината. — Нима искам прекалено много?
— Не… Да. — Тя се опитваше да избистри ума си и постави ръка на гърдите му. — Бойд, аз няма да се женя за никого.