— Купил ти е годежен пръстен?
Сила спря да крачи, само за да го погледне предупредително.
— Не си вади погрешни изводи, готин.
Бойд се постара да запази гласа си равнодушен и незаинтересован.
— Каза, че ти е купил пръстен. С диамант ли?
— Не знам. — Тя отново прокара ръка през косата си. — Не съм го носила да го оценяват. Върнах го обратно.
— Как се казваше?
Сила махна небрежно с ръка.
— Дори не знам как успях да се отърва. Това, което искам да кажа, е…
— Попитах те за името му.
Той стана, докато задаваше въпроса. Тя отстъпи объркано назад. В този момент пред нея не беше просто Бойд. Беше ченгето.
— Аз… Беше Джон нещо-си. Макгил… Не, Макгилис, мисля. Виж, той беше само един досадник. Казах ти за него само защото…
— Не си работила с Джон Макгилис в Чикаго.
— Не съм. — Ядосана на себе си, Сила седна отново. — Отвлякохме се от темата, Бойд.
— Нали ти бях казал да ме разкажеш за всички, с които си имала връзка.
— Не съм имала връзка с него. Той беше още момче. Впечатлен от славата на една звезда, нещо такова. Слушал предаването и се поувлякъл. Направих грешката, че се държах мило с него и той ме бе разбрал погрешно. Най-накрая го поставих на мястото му и това е всичко.
— Колко време? — попита тихо Бойд. — Колко време те е притеснявал?
Тя започваше да се чувства все по-глупаво. Дори не си спомняше ясно лицето му.
— Около три или четири месеца.
— Три или четири месеца — повтори той. Хвана я за ръка и я изправи. — Преследвал те е три-четири месеца и ти не си ми го споменала.
— Дори не съм се сетила за него.
Бойд едва устоя на изкушението да я разтърси здраво.
— Искам да ми разкажеш всичко, което си спомняш за него. Всичко, което е казвал и правил.
— Не си спомням.
— По-добре си спомни. — Той я пусна и отстъпи назад. — Сядай.
Сила се подчини. Беше я разтърсил много повече, отколкото си мислеше. Опита се да се успокои, като си каза, че поне не се карат заради женитбата. Но ето че Бойд й бе напомнил за нещо, за което не се бе сещала часове наред.
— Добре. Занимаваше се с нощното снабдяване на някакъв магазин и слушаше предаването. Обаждаше се по време на почивките си и понякога си говорехме. Пусках песните, които искаше. Един ден имаше излъчване на живо от някакво място, вече не си спомням къде точно, и той се появи. Стори ми се мило дете. На двадесет и три-четири. Хубав — започна да си спомня тя. — Имаше миловидно лице, което излъчваше доброта. Дадох му автограф. След това започна да ми пише писма и да ги изпраща в радиото. Имаше и стихотворения. Такива романтични, прочувствени. Никакви намеци.
— И какво?
— Бойд, всъщност…
— И какво?
Сила изруга тихо.
— Когато разбрах, че е хлътнал прекалено много, се отдръпнах. Покани ме да излезем и аз отказах. — Вече притеснена, тя изду бузи и въздъхна. — На два пъти ме причака на паркинга след края на смяната. Никога не ме е докосвал. Не се страхувах от него. Беше толкова нещастен, че го съжалявах, а това се оказа друга грешка. Той ме разбра погрешно. Сигурно ме е проследил до нас след работа, защото започна да се появява в апартамента. Оставяше ми цветя, пъхаше бележки под вратата. Детска работа — настоя Сила.
— Някога настоявал ли е да влезе?
— Никога не се е натрапвал по този начин. Вече ти казах, че беше напълно безобиден.
— Разкажи ми още.
Тя разтърка лицето си с длани.
— Само ми се молеше. Казваше, че ме обича, че винаги ще ме обича, и че ни е писано да сме заедно. Все повтаряше, че знае, че и аз го обичам. Ставаше още по-зле. Когато се обаждаше, започваше да плаче. Заплашваше, че ще се самоубие, ако не се оженим. Тогава станах жестока. Чувствах, че трябва да бъда жестока с него. Вече бях приела работата в Денвър. Няколко седмици след историята с пръстена се преместихме.
— Търсил ли те е, откакто си в Денвър?
— Не. И не е той човекът, който се обажда. Ще му позная гласа. Освен това никога не ме е заплашвал. Никога. Беше обсебен от мен, ала никога не е бил агресивен.
— Ще проверя. — Бойд стана и й подаде ръка. — Хайде, трябва да поспиш. Тръгваме утре рано.
Сила не можа да заспи. Бойд също. И двамата лежаха в мрака, потънали в мълчание. Още един човек остана буден през нощта.
Той запали свещите. Новите, които купи този следобед. Фитилите им бяха бледи като луната. Потъмняха в мига, в който поднесе кибритената клечка към тях. Отпусна се на леглото, притиснал снимката към голите си гърди, към татуираните там пресечени остриета на ножовете.