— Мога и сам да се грижа за себе си, партньоре.
— Прекалено увлечен си, Бойд — понижи глас Тия, въпреки че едва ли думите й щяха да се чуят праз затворената врата и сред шума навън. — Ако капитанът знаеше колко си хлътнал, сигурно веднага щеше да те свали от случая. И то с право.
Бойд отблъсна стола си назад и я погледна. Познаваше лицето й не по-зле от своето. В гърдите му се надигна негодувание, но той успя да го потисне.
— Все едно, Тия, мога да си върша работата. Ако имах някакви съмнения, сам щях да се оттегля.
— Сериозно?
Очите му се присвиха.
— Да, щях. Първата ми грижа е да се опази обекта. Ако искаш да говориш с капитана, имаш това право. Ала, така или иначе, ще продължа да се грижа за Сила.
— Накрая ти ще бъдеш нараненият — промърмори тя. — По един или друг начин.
— Това си е моят живот и проблемът си е мой. Гневът, който се бе надявала да обуздае, излезе на повърхността.
— По дяволите, Бойд, не си ми безразличен. Съвсем друго беше, докато се омайваше от гласа й. Тогава изобщо не го приемах като проблем, дори и след като се запознахте и прехвърчаха няколко искри. Но сега говорим за нещо сериозно като брак и много добре знам, че си напълно сериозен. Тя е в беда, Бойд. Тя самата носи беди.
— Двамата с теб сме назначени, за да я пазим от бедите. Що се отнася до останалото, то си е моя работа. Затова, Тия, моля те, спести ми съветите си.
— Така да бъде. — Твърде ядосана, тя отвори ново досие. — Боб Уилямс, Щурия Боб, е толкова чист, че направо скърца. Не успях да открия никаква връзка със Сила, освен в работата. Бракът му е добър, ходи на църква, членува към младежката гражданска организация, а през последните две седмици придружава жена си на курсовете по безболезнено раждане.
— Нищо не излезе от сутрешните водещи. — Бойд отпи нова глътка сода и му се прииска вместо нея да имаше леденостудена бира.
— Радио КИП се оказва едно голямо задружно семейство.
— Така излиза — измърмори той. — Харисън изглежда доста стабилен, ала все още го проверявам. Нали той я е наел. Дълго я убеждавал и й предложил значително увеличение на заплатата плюс някои премии, за да я принуди да се премести в Денвър и радио КИП.
С изключително внимание Алтия си избра червен желиран бонбон.
— Ами онзи Макгилис?
— Чакам да ми се обадят от Чикаго. — Бойд отвори нова папка. — Остава и чистачът. Били Ломъс. Ветеран от войната, „Пурпурно сърце“ и „Сребърна звезда“ от Виетнам. Изкарал е две назначения там, преди да го ранят в крака. Изглежда е самотник. Никога не остава на едно място за повече от около година. Преди няколко години се появява за малко в Чикаго. Няма нито семейство, нито близки приятели. Преди четири месеца се установил в Денвър. Като дете бил в най-различни приемни семейства.
Алтия не вдигна поглед.
— Горкият.
— Да. — Той се вгледа в наведената й глава. Малцина знаеха, че Алтия Грейсън е била прехвърляна от едно приемно семейство на друго като дете. — Май няма да ни се усмихне късметът в радиото.
— Не. Може пък нещо да излезе при Макгилис. — Когато вдигна глава, лицето й бе спокойно, а гласът — равен. Само човек, който я познаваше много добре, би могъл да разбере, че все още бе ядосана. — С Джексън ли да започнем, или с Питърс?
— С Джексън.
— Добре. Първо ще опитаме по лесния начин. Ще му звънна и ще го помоля да дойде.
— Благодаря ти, Тия — добави Бойд, преди още да бе станала. — Трябва сама да го изпиташ, за да ме разбереш. Не мога да си затворя очите за чувствата и не мога да обърна гръб на онова, за което са ме обучавали.
Тя само въздъхна.
— Внимавай какво правиш, партньоре.
Това и смяташе да направи. И докато внимаваше, щеше да пази и Сила. За нея това няма голямо значение, мислеше си той, докато прелистваше досиетата. От мига, в който й каза, че я обича, тя се стараеше да се отдръпне.
Поне не се страхува от мен, мислеше си Бойд. Страхува се от себе си. Колкото повече се задълбочаваха чувствата й към него, толкова повече се страхуваше да си го признае. Странно, но никога не бе предполагал, че ще има нужда да чуе онези думи. А ето че искаше да ги чуе. Повече от всичко на света желаеше Сила да го погледне и да му признае, че го обича.
Една усмивка, едно докосване, един стон в нощта — това не му беше достатъчно. Не и със Сила. Искаше обвързването, обещанието, устното отдаване. Две думи, мислеше си той. Толкова простички, изречени с такава лекота, дори понякога прекалено лесно, и въпреки това променяха живота на хората.
Тя нямаше да ги изрече лесно. Ако те изобщо някога изплуваха сред съмненията, неувереността и страха да не бъде наранена, Сила щеше да ги изрече с цялото си сърце, реши Бойд. И след това никога нямаше да й позволи да си ги оттегли.