— Съвсем си се побъркала по това ченге — сви устни Ник. — На мен ми се струва, че той и сам може да се грижи за себе си.
— Не разбирам — започна тя.
— Аз пък разбирам. Разбирам много добре. Ти замина с него. — Обвинителната нотка я учуди и притесни толкова много, че Сила погледна към полицейската кола, спряла до тротоара. След това се овладя. Беше глупаво, пълна глупост, да се страхува от Ник.
— Ник, извинявай, ала точно сега нямам време, за да говорим. Ще го обсъдим по-късно, в радиото.
— Напуснах — изръмжа той. — Напуснах тази сутрин.
— Така ли? Но защо? Справяше се толкова добре. Щеше да имаш чудесно бъдеще в КИП.
— Ти дори не знаеш — заяви с горчивина Ник. — И пет пари не даваш.
— Напротив. — Когато посегна да докосне ръката му, той рязко се отдръпна.
— Остави ме да се правя на глупак заради теб.
О, Господи, нали не се случваше отново? Тя поклати глава.
— Ник, недей.
— Дори не ме допускаше наоколо, а след това той се появи и всичко приключи, преди дори да си ми позволила да започна. Сега ме викаха в полицията. За да ме разпитат. — Устните му трепереха. — Мислят си, че аз съм този, който ти звъни.
— Сигурно има някаква грешка.
— Как можа — изкрещя Ник. — Как можа да повярваш, че мога да те нараня? — Той пусна ключовете в ръката й. — Просто минах, за да ти кажа, че няма нужда да се притесняваш, защото повече няма да те безпокоя.
— Ник, моля те. Почакай.
Той вече крачеше към колата си. Дори не се обърна.
Коленете й бяха омекнали и Сила се приведе. Разбра, че има нужда от минутка. Само една минута, за да се овладее, преди да се качи зад волана.
Как е могла да бъде толкова глупава, толкова сляпа, та да не разбере, че става въпрос за гордостта и самочувствието на Ник? Сега го беше наранила само защото не бе знаела за чувствата му. Все някак трябваше да се оправи с тази какофония, в която се бе превърнал животът й. След това идваше ред и на промените.
Вече по-спокойна, тя се изправи, заключи внимателно вратата и се упъти към колата си.
Мразеше полицейските участъци. Беше ги намразила още от първия път. Пръстите й шаваха нервно по ръбчетата на пластмасовата карта за посетители, докато вървеше по коридора. Пода скоро бе мит и Сила долови мириса на препарат с боров ароматизатор и вечния аромат на кафе.
Навсякъде звъняха телефони. Непрестанният рязък порой от звуци понякога бе прекъсван от по-силен глас, извисил се до крясък, който след това се сливаше с околния шум. Тя мина през някаква врата, за да се насочи към сърцето на шума и да огледа стаята, където бе попаднала.
Бе различно от очукания участък, в който бе работила майка й. И където бе умряла. Тук имаше повече място, по-малко мръсотия и няколко компютърни терминала. Звукът от пръсти, почукващи по клавишите, не секваше.
Навсякъде седяха мъже и жени, свалили саката си, с влажни от пот ризи, въпреки че навън бе ветровито и едва двадесет и три градуса.
На една пейка наблизо млада жена люлееше в ръцете си ревливо бебе, а някакъв полицай се опитваше да го успокои, като подрънкваше с чифт белезници. В другия край на стаята младо момиче, едва навлязло в юношеските си години, диктуваше информация на спретната жена полицай в джинси и пуловер. По лицето на момичето се стичаха сълзи.
В този момент спомените на Сила се върнаха.
Спомни си как седеше в един ъгъл на управлението, много по-малко, много по-задушно, много по-неугледно в сравнение с това. Тогава беше на пет или на шест, а детегледачката се бе обадила, че няма да дойде заради стомашно неразположение. Майка й я взе със себе си на работа. Имала доклад, който не търпял отлагане. Тогава Сила седна в един ъгъл с куклата в ръка и някаква книжка, заслушана в звъна на телефоните и нестихващите гласове. Чакаше майка й да я отведе обратно вкъщи.
Там имаше и апарат за охлаждане на вода, спомни си тя. Имаше и вентилатор, закачен на тавана. Седеше и наблюдаваше мехурчетата във водата и бавното въртене на перките. Часове наред. Майка й напълно я бе забравила. Докато накрая, изглежда заразена със същия вирус като детегледачката, Сила повърна всичко, което бе яла на закуска.
С трепереща ръка тя изтри овлажнялото си чело. Споменът е толкова стар, каза си. И това съвсем не бе всичко. След като й прилоша, майка й я почисти, прегърна я, отведе я в къщи и не се отдели от нея целия ден. Не беше справедливо да си спомня само лошите моменти.
Ала сега толкова ясно си спомняше гаденето, студената пот и колко нещастна се чувстваше, докато бе изоставена и забравена.
В този момент го видя да излиза от една стая. Тениската му бе цялата мокра отпред. Зад него вървеше Джексън, шапката му на място, лицето лъснало от пот и притеснение.