— Ще настоявам да те свали от този случай.
— Седни — повтори Бойд. Гласът му все още беше тих, но този път тя се подчини и се отпусна на стола. — Можеш да отидеш при капитана и да поискаш друг. Той ще ме свали от случая и тогава ще си върна значката.
Сила рязко вдигна глава.
— Не ти вярвам.
— Пробвай тогава.
Тя усети, че Бойд говори прекалено спокойно. И твърде решително. Също като тухлена стена, помисли си отчаяно Сила. Да се опитва да му обясни нещо, докато бе в подобно състояние, беше безсмислено.
— Бойд, не разбираш ли, че няма да го понеса, ако нещо ти се случи?
— Да — отвърна бавно той. — Мисля, че разбирам. Значи и ти трябва да разбереш, че не мога да си стоя спокойно, след като става въпрос за теб.
— Точно така. — Тя се разпали достатъчно и хвана ръцете му. — Ти си уязвим. Изслушай ме. — В отчаянието си притисна ръцете му към бузата си. — В продължение на осем години съм се чудила дали ако е имало някой с майка ми в онзи ден, някой друг, освен баща ми, дали тя е нямало да реагира по-бързо и по-навреме. Дали е нямало да бъде по-концентрирана. Не ме карай да си задавам този въпрос и за теб до края на живота си.
— Майка ти не е била подготвена. А аз съм.
— Май каквото и да кажа няма да ти промени мнението.
— Не, няма. Обичам те, Сила. Един ден, много скоро, ще трябва да се научиш да приемаш това. Междувременно се налага да ми вярваш.
Тя отдръпна ръка и я сви на скута си.
— Значи няма какво друго да си кажем.
— Точно така. — Бойд придърпа някаква папка. Вече е притеснена, помисли си той. Вече е като кълбо от нерви. Ала не можеха да си позволят да изчакват. — Джон Макгилис.
Сила усети настъпващото главоболие и притисна длани до очите си.
— Какво за него?
— Мъртъв е.
Тя бавно свали ръце.
— Мъртъв? — повтори безизразно. — То той бе още дете. Сигурен ли си, че става въпрос за същия човек?
— Да. — Мъжът у него искаше да й спести това. Ченгето знаеше, че не може. — Самоубил се е преди пет месеца.
За момент Сила само го гледаше. Лицето й пребледняваше постепенно, докато накрая стана като восъчна маска.
— О, Господи. Боже Господи. Той… Той заплашваше, но аз не предполагах…
— Бил е много лабилен, Сила. Още от четиринадесетгодишен ходел непрекъснато на терапия. Имал неприятности с майка си, в училище, с връстниците си. Два пъти преди това се опитвал да се самоубие.
— Ала той беше толкова спокоен. Полагаше такова старание, за да ме… — Тя спря и стисна очи. — Самоубил се е, след като съм напуснала Чикаго, за да дойда тук. Точно както казваше, че ще направи.
— Бил е разстроен — допълни внимателно Алтия. — Много разстроен. Година преди теб е имал връзка с някакво момиче. Когато тя сложила край, той се нагълтал с барбитурати. Известно време лежал в клиника. Няколко седмици след изписването се свързал с теб.
— Бях жестока с него. — Сила мачкаше чантата си. — Много жестока. Но тогава си мислех, че това е единственият начин. Знаех, че ще се чувства наранен, че известно време ще ме мрази, а след това ще си намери някое мило момиче и… Само че не е станало така.
— Няма да ти казвам, че вината не е твоя, защото си достатъчно умна сама да прецениш. — В гласа на Бойд напълно умишлено нямаше и следа от съчувствие. — Каквото е направил Макгилис, го е сторил сам. Ти си била просто извинението.
Тя потръпна бързо и неволно.
— За мен не е толкова лесно. Аз не живея със смъртта по начина, по който вие го правите.
— Никога и за никого не е лесно. — Той отвори папката. — Ала тук имаме по-важни неща, а в момента ние трябва да направим връзката между Макгилис и мъжа, когото преследваме.
— Значи наистина мислиш, че заради Джон ме заплашват?
— Това е единственото обяснение. Сега искам да ни кажеш всичко, което си спомняш за него.
Сила остави вече смачканата чанта и внимателно преплете пръсти на масата. Съвсем ясно повтори всичко, което му беше разказала преди.
— Виждала ли си го с някого? — попита Бойд. — Някога говорил ли ти е за приятелите си, за семейството?
— Винаги беше сам. Както вече ти казах, обикновено се обаждаше в радиото. Не го бях виждала седмица. След като най-сетне се видяхме, той говореше само за чувствата си към мен. Как искал да сме заедно. — Пръстите й се стегнаха. — Изпращаше ми бележки, цветя. Малки подаръчета. Това не е съвсем необичайно за запалени почитатели. Понякога си измислят и фантазират за връзка с диджеите. Но когато разбрах, че това не бе… — Тя прочисти гърлото си. — Не бе един от обичайните перковци, нали разбирате какво искам да кажа.
Бойд кимна и продължи да записва.
— Продължавай.
— Бележките му станаха по-лични. Нищо сексуално, само обясняваше за чувствата си. Единственият случай, когато стана неузнаваем, беше, когато ми показа татуировката си. На гърдите му бяха изрисувани ками. Беше доста нетипично за него. Казах му, че ми се струва глупаво да си бележиш тялото по такъв начин. Бяхме на паркинга. Чувствах се уморена и раздразнена, а това момченце си беше разкопчало ризата, за да ми показва глупавата си татуировка. Разстрои се много, че не съм я харесала. Много се ядоса, наистина. Тогава за пръв път го видях побеснял. Каза ми, че щом е достатъчно хубава за брат му, трябва да е достатъчно хубава и за мен.