— Брат му ли? — повтори Бойд.
— Точно така.
— Той не е имал брат.
Сила престана да чупи пръсти.
— Напротив. Споменавал го е няколко пъти.
— А по име?
— Не — поколеба се тя и се замисли. — Не е — повтори, вече по-уверена. — Само каза, че брат му живеел в Калифорния. Не го бил виждал няколко месеца. Искаше да ни запознае. Нещо такова.
— Не е имал брат. — Алтия обърна досието към себе си, за да прегледа заглавната страница. — Бил е единствено дете. Сила поклати глава.
— Значи си е измислял.
— Не е. — Бойд се отпусна на стола и погледна първо към партньорката си, а след това и към Сила. — Според мен мъжът, когото преследваме, не е плод на въображението на Джон Макгилис.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Главата й пулсираше в монотонен неспирен ритъм, от който ушите й бучаха. Беше се насъбрало прекалено много, за да успее да го асимилира наведнъж. Телефонното обаждане, посещението на Ник, спомените от полицейския участък, самоубийството на Джон Макгилис.
За пръв път в живота си Сила изпита желание да се затвори в стаята си, да хлопне вратата и да се потопи в сън с помощта на приспивателно. Искаше спокойствие, няколко часа спокойствие, без да изпитва вина, без да сънува, без да се страхува.
Не, осъзна тя. Повече от това, много повече от това. Искаше отново да поеме контрола над живота си. Преди приемаше този контрол за някаква даденост, но това никога нямаше да се повтори.
Не знаеше какво да каже на Бойд, когато той я последва в къщата. Беше прекалено изморена, за да спори с него, особено след като знаеше, че бе напълно безсмислено да спори. Бойд нямаше да остави случая. Нямаше да й повярва, когато му казваше, че двамата нямат бъдеще. Той отказваше да разбере, че и в двата случая Сила искаше да запази неговите интереси.
Отиде в кухнята и се насочи направо към шкафа над мивката. Извади от едно шише три аспирина с подсилено действие.
Бойд я наблюдаваше как си сипва вода от чешмата и гълта хапчетата. Движенията й бяха машинални, само малко резки. Докато изплакваше чашата, се бе загледала през прозореца към задния двор.
Там растяха нарциси, жълтите им цветове все още наполовина скрити сред зеленината. Бяха поникнали покрай ниската ограда също като тънки копия, предвестници на пролетта. Дори не бе имала представа, че са там, когато купи къщата.
Искаше й се вече да са напълно разцъфтели, за да види как главичките им се полюшват на вятъра. А и животът не можеше да е чак толкова лош, когато погледнеш през прозореца си и видиш цветята.
— Яла ли си?
— Не си спомням. — Тя скръсти ръце и се загледа към дърветата навън. По клоните вече напълваха първите зелени листа, ала човек трябваше да се вгледа, за да ги забележи. Зачуди се колко ли време ще им трябва на листата, за да се развият и да хвърлят сянка. — Но не съм гладна. Сигурно има нещо, ако ти се яде.
— Защо не поспиш? — Той сложи ръце на раменете й и лекичко ги разтри.
— Много е рано. — С тиха въздишка Сила повдигна ръка и покри неговата. — След няколко седмици ще трябва да окося тревата. Сигурно ще ми е приятно. Никога преди не съм имала полянка за косене.
— Може ли да дойда да гледам?
Тя се усмихна, сякаш Бойд я бе накарал.
— Харесва ми тук — прошепна Сила. — Не само къщата, въпреки че за мен означава много да стоя тук, точно на това място и да гледам нещо, което си е само мое. Точно това място. Никъде не съм се чувствала у дома, откакто напуснах Джорджия. Дори не го разбирах, докато не попаднах тук и не се почувствах отново вкъщи.
— Понякога намираш това, което искаш, без дори да го търсиш.
Той търсеше любов, а тя знаеше това много добре. Само че Сила се страхуваше да говори по този въпрос.
— Има дни, когато небето е толкова синьо, че чак очите те заболяват. Ако си в центъра в такъв ден и вятърът е отвял облаците и е пречистил всичко, сградите изглеждат като току-що боядисани на фона на небето. А можеш да видиш и планините. Заставаш на някой ъгъл, когато движението е най-натоварено, и пак виждаш планините. Иска ми се домът ми да е там.