Бойд я обърна към себе си.
— Наистина ли?
— Никога не съм вярвала, че нещата траят дълго. Тъкмо започвах да вярвам, преди всичко това да се случи. Сега вече не съм сигурна, че бих могла да живея тук постоянно, нито пък където и да било на друго място, поне докато не престана да се страхувам. Бойд. — Тя повдигна ръце към лицето му. Гледаше го съсредоточено, сякаш за да запомни всяка трапчинка, всяка черта. — Не говоря просто за някакво място, имам предвид и даден човек. Държа на теб повече, отколкото съм държала на друг в живота си, освен Дебора. И пак зная, че това не е достатъчно.
— Грешиш. — Той докосна устните й със своите. — Напълно достатъчно е.
Тя поклати прибързано и разочаровано глава.
— Ти просто не ме слушаш.
— Отново грешиш. Слушам те, Сила. Просто не винаги се съгласявам с нещата, които казваш.
— Не е нужно да се съгласяваш, а да ги приемаш.
— Знаеш ли, когато това свърши, двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко за нещата, които трябва да приемем.
— Когато това свърши, може и да си мъртъв. — Тя го сграбчи импулсивно. — Наистина ли искаш да се ожениш за мен?
— Знаеш, че искам.
— Ако се съглася да се оженим, ще се откажеш ли от случая? Ще оставиш ли някой друг да поеме нещата и да отидеш в бунгалото, докато случаят приключи?
Той едва успя да овладее гнева си.
— Нямаш ли достатъчно разум, та се опитваш да подкупваш държавен служител?
— Съвсем не се шегувам.
— Не се шегувала. — Очите му станаха студени. — По-добре да го беше казала на шега.
— Ще се оженя за теб и ще направя всичко по силите си, за да си щастлив, ала искам да направиш едно-единствено нещо за мен.
Бойд я отблъсна от себе си и се отдръпна.
— Няма да стане, О’Роарк.
— По дяволите, Бойд.
Той натъпка ръце в джобовете си и едва тогава избухна.
— Да не си въобразяваш, че това е някаква размяна? Кажи ми какво искаш и аз ще ти кажа какво искам. Дяволите да те вземат, та тук говорим за брак. Това е емоционално обвързване и официална договореност, а не бартерна сделка. Какво ще следва после? — продължи Бойд. — Ако се откажа от работата си, ще се съгласиш да имаме дете?
Обзета от срам, Сила не можа да отговори нищо. Хвана и двете му ръце с дланите нагоре.
— Извинявай. Много извинявай — едва успя да промълви. — Не исках да прозвучи така. Просто не мога да спра да мисля за всичко онова, което той каза днес. Как го каза, а и мога да си представя какви щяха да са нещата, ако те нямаше. — Тя затвори очи. — Щеше да е по-лошо и от смъртта.
— Но аз съм тук. — Бойд отново я прегърна. — И ще остана. Нищо няма да ни се случи, нито на теб, нито на мен.
Сила го притегли към себе си и притисна лицето си към гърлото му.
— Не ми се сърди. Точно сега нямам никакви сили, за да се караме.
Той се примири и вдигна ръка към косата й.
— Тогава ще отложим за по-късно.
Тя не искаше да мисли за по-късно. Само за мига.
— Ела горе — прошепна. — Искам да се любим.
Хванати за ръце, те минаха през празната къща и се качиха на втория етаж. Щом влязоха в спалнята, Сила затвори вратата и я заключи. Жестът й бе символ на желанието да изключи всичко, освен него, поне в този момент.
Слънцето навлизаше през прозорците, ала тя нямаше желание за приглушена светлина или полусенки. Между тях нямаше да има тайни. Без да сваля очи от него, Сила започна да си разкопчава ризата.
Само преди няколко дни, мислеше си тя, щеше да се страхува от това. Щеше да се страхува да не направи погрешно движение, да не каже неподходяща дума, да не даде повече или пък недостатъчно. Бойд вече й бе показал, че трябва само да протегне ръка, за да я подкрепи.
Съблякоха се мълчаливо, без дори да се докосват. Дали той усеща настроението й, чудеше се Сила. Или може би сама усещаше неговото? Единствено беше сигурна, че иска да го гледа и да запечата у себе си образа му.
Как точно нахлуващата през прозореца светлина се вплита в косата му, как очите му потъмняват, докато я гледа. Искаше да се наслади на всяка извивка на тялото му, на всеки очертан мускул, на стегнатата гладка кожа.
Дали тя има представа колко е вълнуваща, чудеше се Бойд. Беше застанала в средата на стаята, дрехите й разпръснати в краката, кожата й поруменяла от очакване, очите й забулени и приканващи.
Той чакаше. Въпреки че гореше от желание да я докосне, толкова силно, че пръстите му сякаш горяха, чакаше.
Сила сама се приближи и вдигна ръце към него с отворени устни. Гъвкава, красива, прелъстителна, тя се притисна. Бойд все още чакаше. Името му прозвуча като тиха въздишка, когато Сила притисна устни към неговите.
У дома. Мисълта събуди у нея отдавна спотаен копнеж. За нея той бе домът й. Силата на ръцете му, нежността на дланите му, безграничната щедрост в сърцето му. Сълзи опариха затворените й клепки и тя се потопи в целувката.