Бойд усети промяната и бавното, безрезервно себеотдаване. Беше нетърпимо възбуждащо. Желанието й бе като пламък, разгорял се за живот и страст. В устремеността си към него Сила бе като наркотик, който постепенно се просмуква в кръвта
Увлечен и загубен в пълното й отдаване, той я положи на леглото. Тялото й беше неговото тяло. За пръв път усещаше, че бе и в ума й, и в сърцето й. Искаше внимателно да се докосне и до двете.
Толкова сладко, мислеше замечтано тя. Толкова прекрасно.
Нежното докосване на пръстите му, леките целувки на устните му превърнаха слънчевия следобед в невероятно среднощно тайнство. Сега вече знаеше къде ще я отведе и копнееше за пътешествието в прегръдките му.
Нямаше мрачни мисли. Нямаше разкъсващи страхове. Също като напъпило цвете, Сила искаше да се наслаждава на живота, на простичкия факт, че съществуваше, че бе способна на любов.
Бойд я бе възбудил до крайност, до болка. Нейните докосвания и целувки бяха щедър отговор на ласките му. В шепота й нямаше настойчивост, само обещания, които бе решена да спази.
Двамата коленичиха в средата на леглото, притиснали устни, телата им като едно. Косата й се стелеше между пръстите му. Кожата му тръпнеше от нежните й ласки.
Меки, тихи въздишки.
Сърце до сърце, те се отпуснаха. Устните им не се откъсваха. Очите им бяха отворени, когато той проникна в нея. Вече свързани се движеха в един ритъм, изпълнил ги с еднаква омая.
Пултът й се стори напълно нов и непознат. Сила седна пред уредите и загледа контролните копчета, които познаваше толкова добре. И умът, и тялото й бяха отпуснати. Яснотата, която бе изпитала, макар и за кратко, с Бойд този следобед, бе изчезнала.
Спомена й, че ще замине за Чикаго на следващия ден. Смяташе да го насърчи. Само ако успееше да го убеди да се прехвърли на друг случай, поне щеше да е спокойна и доволна, че бе далече за ден-два. Далече от нея и в безопасност, мислеше си тя.
Той, който и да беше, се доближаваше. Усещаше го. Когато нанесеше удара си, искаше Бойд да е далече.
Ако този мъж бе решен да я накаже за случилото се с Джон Макгилис, трябваше да се справи сама. Бойд се оказа прав, поне донякъде. Сила не се обвиняваше за самоубийството на Джон, но бе готова да поеме част от отговорността. А и не можеше да не скърби за пропиления млад живот.
От полицията ще я защитят, мислеше си тя, докато представяше следващата песен. А и Сила щеше да се защитава сама. Новият страх, притискащият страх нахлуваше, защото не знаеше какво да направи, за да защити Бойд.
— Да не дремеш над уредите — попита Бойд.
Тя се съвзе веднага.
— Не, почивам си между включванията. — Погледна към часовника. Наближаваше полунощ. Вече беше време за желанията на слушателите.
Радиото бе заключено. Вътре бяха само те двамата.
— Половината вече мина — изтъкна той. — Виж, защо да не отидем у нас тази вечер? Може да послушаме плочите на Мъди Уотърс.
Сила реши да се прави, че не разбира, защото това щеше да го развесели.
— Кой?
— Я стига, О’Роарк!
Толкова хубаво й ставаше, когато видеше усмивката му. В такива моменти всичко й изглеждаше почти нормално.
— Добре де, ще послушаме Мъди какво-беше…
— Уотърс.
— Да бе, да. Ала само ако отговориш на три елементарни музикални питания.
— Давай.
— Чакай малко. — Тя нагласи следващата плоча и я представи набързо. Разрови бележките си. — Добре, значи първият въпрос е коя британска рок група първа е направила турне в Щатите?
— А-ха, подмолен въпрос. Дейв Дарк Файв. Бийтълс са втори.
— Не е зле като за аматьор. Втори въпрос. Кой е последният изпълнител на Удсток?
— Джими Хендрикс. Постарай се малко, О’Роарк.
— Просто ти замазвам очите. Трети въпрос, който е най-важният, Флечър. През коя година е пуснат хита на Бъди Холи и Крикетс „И настъпи денят“?
— Май се върна доста назад във времето, а?
— Трябва да ми отговориш, готин.
— Петдесет и шеста.
— Искаш да кажеш 1956 ли?
— Да, става въпрос за 1956.
— Лошо. Било е през петдесет и седма. Губиш.
— Искам да проверим.
— Давай. Значи ти ще трябва да се върнеш до нас и да слушаме старите хитове на Ролинг Стоунс.
Сила се прозя широко.
— Ако успееш да издържиш, без да заспиш. — Беше му приятно, че отдели момент за тази малка закачка. — Искаш ли малко кафе?
Тя го погледна с благодарност.
— Толкова, колкото и да дишам.
— Отивам да донеса.
Радиото е съвсем пусто, помисли си Бойд. Откакто Ник Питърс се обиди и напусна, нямаше кой да направи последната за вечерта кана кафе. Той също погледна часовника. Искаше му се да приключва и да може да се прибере с нея, преди телефоните отново да зазвънят.