Ще й занесе и поничка, реши Бойд, докато оглеждаше коридора напълно машинално. Малко захар ще й помогне да издържи до края на смяната.
Преди да отиде в стаята за почивка, той мина до входа, за да провери вратите. Беше заключено, а алармата — пусната. Неговата кола бе единствената на паркинга. Напълно доволен, обиколи сградата и внимателно побутна задните врати, които се използваха за различни доставки, а след това се упъти към стаята за почивка.
Това нямаше да продължи още много. След като вече знаеха за Макгилис, Бойд бе убеден, че съвсем скоро щяха да свържат някого със заплахите. Щеше да е хубаво да види Сила без стаения в очите й страх, без напрежението, което сковаваше раменете й.
Безпокойството ще си остане, каза си той. А също и енергичността. Тя бяха част от нея, също като цвета на косата.
Сложи допълнителна лъжичка кафе в машината, заслушан в гласа й по един от високоговорителите, как се прехвърля от песен на песен.
Този омайващ глас, мислеше Бойд. Не бе имал и бегла представа, когато го чу за пръв път, когато за пръв път бе завладян от магията му, че ще се влюби в жената.
Сега звучеше Джоан Джет и „Обичам рокендрол“. Въпреки че звукът на колоните бе намален почти до шепот, чувството го завладя. Това бе въвеждащата любима песен на Сила, разсъждаваше той. През дните, които прекараха в бунгалото му, беше открил, че тя можеше много лесно да се прехласне и по Патси Клайн, и по Ела Фицджералд.
И двамата имаха нужда от цяла една седмица горе в планината, реши Бойд. Без никой да досажда и да създава напрежение.
Подуши кафето с наслада, когато започна да се процежда в каната. Надяваше са да отиде в Чикаго, да открие отговорите, които търсеше, и да се върне бързо.
Извърна се рязко, когато чу тих шум в коридора. Някакво шумолене. Проскърцване на дъска. Ръката му вече беше стиснала пистолета. Извади го, обърна се с гръб към страничната стена и направи три внимателни крачки към вратата, без да откъсва очи от нея.
Това са нерви, успокои се той, след като не видя никой по пустите коридори под светлината на алармените датчици. Въпреки това инстинктът го накара да задържи оръжието в ръка. Едва бе направил следващата крачка, когато осветлението изгасна.
Изруга тихо и се стрелна напред. Въпреки че оръжието бе вдигнато само за всеки случай, Бойд бе готов да го използва. От колоните продължаваше да се носи възбуждащата музика. Пред себе си виждаше смътния блясък на светлините на пулта. Сила е там, каза си той. На сигурно място е, при светлините. Притиснал гръб към стената, Бойд не спираше да оглежда тъмните коридори около Сила, когато чу нещо зад себе си. Видя как вратата на склада се отваря в мига, в който се извърна.
Дори не успя да съзре ножа.
— Чухте Джоан Джет и Блекхартс. Часът е 11:50, Денвър, а навън е приятно, десет градуса. — Сила погледна часовника и се намръщи, защото нямаше представа какво бави толкова много Бойд. — Да не пропусна да ви напомня, утре, седемнадесети, можете да бъдете с единствения и неповторим Щурия Боб от радио КИП в хотел „Браун Палъс“ в центъра. За всички, които не са ходили там, страхотно изискано е. Все още има билети за благотворителния банкет в полза на децата, над които е упражнено насилие. Затова бръкнете в портфейлите си. Ако сте сам, ще ви струва двайсетачка, а ако вземете и любимия човек — четиридесет. Купонът започва в седем, а Щурия Боб ще ви пусне най-доброто. — Тя зареди следващия диск. — А сега готови за следващите две песни, с които ще навлезем в полунощ. Аз съм Сила О’Роарк. Веднага след новините ще ви очаквам на телефона за желанията на слушателите.
Тя изключи микрофона. Сви рамене, за да отпусне напрегнатите си мускули, и свали слушалките. Тананикаше си нещо, докато проверяваше важните бележки, оставени от програмния директор. Щеше да продължи с реклама, а точно в дванадесет да включи новините. Отблъсна се от конзолата и се подготви за следващото включване.
Едва тогава забеляза, че коридорът зад стъклената врата бе тъмен. В първия момент се вгледа натам с пълно изумление, а веднага след това кръвта нахлу в главата й. Щом и алармените датчици бяха изключени, значи и алармата не работеше.
Той беше тук. По челото й избиха капчици пот и Сила сграбчи облегалката на стола. Тази вечер нямаше да има обаждане, защото той вече бе тук. Беше дошъл за нея.
В гърлото й напираше вик, но паниката й се оказа по-силна.
Бойд. Дошъл бе и заради Бойд.
Тази ужасна мисъл я накара да отвори вратата със замах.