Съвсем неочаквано Сила се почувства смазана от умора. Прокара ръка през косата си и се опита да се държи спокойно.
— Всеки може да разбере, че този тип е полудял по един глас от радиото. Той дори не ме познава. Сигурно никога не ме е виждал. Аз съм просто една идея фикс — отвърна тя, насочвайки думите му към него самия. — Това е всичко, което представлявам за него. В този бранш подобни неща се случват непрекъснато. Не съм направила нищо.
— Не съм казал, че сте направили каквото и да било.
В гласа му вече нямаше закачливост. Внезапно прозвучалата благост я накара да се извърне рязко, за да успее да скрие издайническите сълзи. Преумора, каза си Сила. Прекалено много стрес. Прекалено много от всичко. С гръб към него, тя се опита да се овладее.
Невероятна, мислеше си Бойд. Тази жена е невероятна. Начинът, по който юмруците й се свиха, докато се опитваше да се овладее, бе много по-привлекателен, много по-сексапилен, отколкото накъсаните въздишки или безпомощността.
Искаше му се да пристъпи към нея, да й каже нещо успокоително, да прокара ръка по косата й. Ала тя сигурно щеше да го нахапе до кръв.
— Помислете за последните няколко месеца, вижте дали няма да си спомните нещо, колкото и маловажно и незначително да ви се струва, защото може да ни насочи към него. — Гласът му отново се беше променил. Сега звучеше рязко и протоколно. — Не можем да привикаме всички мъже от Денвър и района за разпит. Не става така.
— Знам как работят ченгетата.
Горчивината в гласа й го накара да събере вежди. Тук имаше нещо, но сега не беше моментът да говорят.
— Ще познаете ли гласа, ако го чуете отново?
— Да.
— Имаше ли нещо познато в него?
— Абсолютно нищо.
— Мислите ли, че е преправен?
Сила раздвижи неспокойно раменете си, ала когато отново се обърна към него, се владееше напълно.
— Винаги е приглушен, нисък. И, а, да, имаше нещо като съскане.
— Имате ли нещо против утре вечер да остана тук, докато водите предаването?
Тя го погледна продължително.
— Имам много против.
Той наклони глава.
— Тогава просто ще трябва да се отбия при шефа ви.
Изпълнена с негодувание, Сила посегна към цигарите. Топлата му длан покри ръката й. Тя погледна към сплетените пръсти, удивена, че сърцето й ускори ритъма си при допира му.
— Оставете ме да си свърша работата, Сила. Ще бъде много по-лесно, ако ни оставите с детектив Грейсън да се заемем с нещата.
— Не мога да позволя на никой да обсебва живота ми. — Тя отдръпна рязко ръката си и я пъхна в джоба.
— Поне малко. — Преди да успее да го спре, Бойд се протегна и зави косата й зад ухото. — Отивайте си вкъщи и се наспете. Изглеждате изтощена.
Сила отстъпи крачка назад и си наложи да се усмихне.
— Благодаря, готин. Вече се чувствам много по-добре.
Въпреки че не спря да негодува, тя не успя да му попречи да я изчака, докато се подпише, че излиза от сградата и предаде студиото на нощния пазач. Недоволството й не го обезкуражи и той я придружи до колата, напомни й да не забравя да заключи вратите и я изчака да подкара. Смутена от начина, по който я гледаше Бойд, и от начина, по който беше реагирала, Сила не откъсна поглед от него в огледалото за обратно виждане, докато накрая го изгуби.
— Само това ми липсваше — промърмори тя. — Полицаят каубой.
Минута по-късно Алтия излезе на паркинга при Бойд. В чантата си носеше касетите и изявлението на Марк.
— И така, Флечър… — Тя постави приятелски ръка на рамото му. — Каква е присъдата?
— Непоклатима като скала, голям инат и много докачлива. — С ръце в джобовете, той се отпусна назад на пети. — Май на това му се казва любов.
ВТОРА ГЛАВА
Добра е, мислеше си Бойд, докато отпиваше от горчивото кафе и наблюдаваше работата на Сила. Работеше с контролното табло с лекота, която показваше големия й опит. Ту пускаше музика, ту предварително записани реклами, ту говореше в микрофона. Спазваше времето с изключителна точност, без да допуска и най-малката грешка. А ноктите й бяха изгризани до кръв.
Самата тя бе като топка от нерви и враждебност. Опитваше се да прикрива нервността, но изобщо не се стараеше да смекчи враждебното си отношение. През двата часа, прекарани с нея в студиото, почти не му бе проговорила. Добър номер, като се имаше предвид, че помещението бе едва три метра и половина на три.
Нищо. В работата си като полицай бе свикнал да попада на места, където не бе желан. Колкото и да бе странно, това му харесваше.
Обичаше работата си. Чувства като раздразнение, омраза и нетърпимост просто се плъзгаха покрай него. Много просто, с отрицателните емоции човек може да се справи много по-лесно, отколкото с куршум 45-ти калибър. Вече бе имал срещи и с двете.