— Бойд! — изкрещя тя и се препъна в тъмното. В следващия миг се спря, защото видя пристъпващата към нея сянка. Беше безформена и неузнаваема в тъмнината. Опипвайки зад себе си, Сила отстъпи.
— Къде е Бойд? Какво си му направил? — Тя отстъпи още една крачка. Светлините от пулта се процеждаха през стъклото и сякаш разрязваха мрака на две.
Понечи отново да каже нещо, да започне да му се моли, ала в следващия момент едва не се отпусна на земята от облекчение.
— О, Господи, ти ли си бил. Не знаех, че си още тук. Мислех, че всички са си тръгнали.
— Всички си тръгнаха — отвърна той. Пристъпи в светлата ивица. Усмихна се. Сила се смрази. Той държеше нож, ловджийски нож с дълго острие, вече покрито с кръв.
— Бойд — повтори отново тя.
— Вече не може да ти помогне. Никой не може. Съвсем сами сме. Отдавна чакам да останем сами.
— Защо? — Страхът вече не я притискаше. По острието на ножа бе кръвта на Бойд и мъката й не оставяше място за страх. — Защо, Били?
— Ти уби брат ми.
— Не, не, не съм. — Сила отстъпи назад в стаята. В гърлото й се надигаше истеричен писък. Кожата й бе студена и лепкава от страх. — Не съм убила Джон. Та аз едва го познавах.
— Той те обичаше. — Били пристъпи с накуцване напред, стиснал ножа пред себе си, без да сваля очи от нея. Беше бос. Носеше само панталони в защитни цветове, а тъмна трикотажна шапка бе скрила сивата му коса и бе ниско нахлупена над веждите. Въпреки че и лицето, и гърдите му бяха омазани в черно, тя забеляза татуировката над сърцето. Същата като тази на Джон Макгилис. — Щяла си да се ожениш за него. Той сам ми каза.
— Не ме е разбрал. — Сила възкликна, когато Били замахна с ножа. Столът се прекатури и падна на земята с трясък, а тя полетя към пулта.
— Не ме лъжи, кучко. Той ми разказа всичко, как си му повтаряла, че го обичаш и го желаеш. — Гласът му се сниши, разтрепери се и премина в шепот, също както по телефона. Сърцето на Сила препускаше. — Как си го прелъстила. Той беше толкова млад. Не знаеше нищо за жените като теб. Щях да го защитя, винаги го защитавах. Той беше добър. — Били избърса очи с ръката, в която държеше ножа, а след това извади пистолет от джоба си. — Прекалено добър за теб. — Той стреля, а куршумът се заби в панела над контролното табло. Тя притисна и двете си ръце към устата, за да потисне писъка си. — Разказа ми как си го лъгала, как си го мамила, как си се забавлявала с него.
— Никога не съм искала да нараня Джон. — Сила си налагаше да запази спокойствие. Бойд не беше мъртъв. Не можеше да повярва, че е мъртъв. Но сигурно бе ранен. Трябваше да повика помощ. Хвана се здраво за контролния панел и протегна бавно ръка зад себе си и включи микрофона, без да сваля очи от лицето на мъжа пред себе си. — Кълна се, Били, никога не съм искала да нараня брат ти.
— Лъжкиня — изкрещя той и вдигна ножа към гърлото й. Тя се изви назад и се опита да овладее треперенето си. — Ти пет пари не даваш за него. Никога не те е интересувал. Само го използваше. Жените като теб обичат да използват хората.
— Аз го харесвах. — Сила пое рязко въздух, когато ножът прободе кожата на гърлото й. По кожата й потече тънка струйка кръв. — Той беше добро момче. Той… Той те обичаше.
— Аз го обичах. — Ножът трепереше в ръката му, ала Били го отдръпна на сантиметър-два. Тя въздъхна дълго и дълбоко. — Той беше единственият човек, когото обичах, който някога ме е обичал. Грижех се за него.
— Знам. — Сила облиза сухите си устни. Сигурно някой ще дойде. Все някой слуша. Не смееше да откъсне очи от неговите, за да погледне към телефона, където всички светлинки мигаха като обезумели.
— Беше само на пет, когато ме изпратиха в тази къща. Щеше да ми е гадно там, също както и в другите къщи, където ме пращаха. Но там живееше Джон. Той ме ценеше. Обичаше ме. Имаше нужда от мен. И така, останах там, докато стана на осемнадесет. Беше само за година и половина, ала бяхме братя.
— Да.
— Постъпих в армията. Когато имах право на отпуска, той се измъкваше, за да се видим. Оная свиня, майка му, не искаше синът й да има нищо общо с мен, ’щот се бях забъркал в нещо. — Той стреля отново, пак напосоки, и горната част на стъклената врата се пръсна. — Армията ми харесваше. И то много. А на Джон му харесваше униформата ми. — За момент, докато си спомняше, очите му станаха като стъклени. — Изпратиха ни във Виетнам. Скапаха ми крака. Скапаха ми живота. Когато се върнахме, хората искаха да ни мразят. Само Джон не. Той бе горд с мен. Никой друг не се е гордял с мен.
— Знам.
— Опитаха се да го откъснат. Два пъти. — Били отново натисна спусъка. Куршумът се заби на десет сантиметра от главата на Сила. Потта се бе превърнала в ледени капки по кожата й. — Те не го разбираха. Аз заминах за Калифорния. Щях да намеря някое хубаво местенце за двама ни. Трябваше обаче да си намеря работа. А Джон щеше да пише поезия. След това се запозна с теб. — В стъклените му очи отново пламна ярост и се превърна в омраза. — Не искаше да идва повече в Калифорния. Не искаше да те остави. Пишеше ми писма за теб, дълги писма. Веднъж се обади. Не трябваше да си харчи парите, но ми се обади чак в Калифорния, за да ми каже, че ще се жени. Искаше да се ожени на Коледа и затова смяташе да изчака. Щях да се върна заради това, защото той искаше да съм там.