— Ясно. Защо не почакаш, докато си в състояние да останеш буден поне за час?
— Ще помисля по този въпрос, Нат. — Бойд отново потърси ръката й. — Радвам се да те видя.
— И още как — отвърна тя, а той вече бе заспал.
Сила почти тичаше, когато мина през двойните врати. Не спря дори и когато родителите на Бойд станаха от пейката. Дъхът й пареше, очите й бяха налети със сълзи, тя се забърза по коридора и нахлу в дамската тоалетна.
Десет минути по-късно Натали я откри там, свита в един ъгъл, хлипаща неудържимо. Без да каже нищо, Натали й подаде няколко книжни салфетки. Намокри още няколко и клекна пред Сила.
— Ето, вземи.
— Мразя да го правя — призна Сила през хлиповете.
— И аз. — Натали изтри своите очи, а след това, без дори да помисли за костюма си от седемстотин долара, седна на пода. — Лекарят каза, че сигурно още утре ще го преместят в обикновена стая. Надяват се до този следобед състоянието му от критично да е вече сериозно.
— Това е добре. — Сила покри лицето си с хладната мокра салфетка. — Не му казвай, че съм плакала.
— Добре.
И двете замълчаха, докато се опитваха да се овладеят.
— Сигурно искаш да разбереш всичко, което се случи, — промълви най-сетне Сила.
— Да, ала мога и да почакам. Струва ми се, че Бойд беше прав, когато каза да те изпратя да си ходиш и да се наспиш.
Без всякакво усилие тя можеше да се отпусне на студените плочки и да заспи на мига.
— Може би.
— Аз ще те закарам.
— Не, благодаря, ще си викна такси.
— Ще те закарам — повтори Натали и се изправи.
Сила махна салфетката от лицето си и я погледна внимателно.
— Май вие двамата много си приличате?
— Поне така казват. — Натали й подаде ръка, за да се изправи. — Бойд ми каза, че ще се жените.
— Така разправя.
За пръв път от часове Натали се разсмя.
— Май наистина трябва да поговорим.
Тя почти живееше в болницата през следващата седмица, Бойд рядко оставаше сам. Въпреки че от време на време сигурно се дразнеше, че не му остава нито една свободна минута насаме със Сила, тя бе доволна.
В стаята винаги имаше приятели, някой от семейството му, колеги. Дните минаваха, а състоянието му се подобряваше и Сила намали и разреди посещенията.
И двамата имаха нужда да останат малко сами. Поне така си мислеше. Имаха нужда от време, за да премислят нещата. Ако трябваше да остави миналото, както далечното, така и близкото минало зад себе си, трябваше да се справи сама.
Тия й разказа всичко за Били Ломъс. През мъчителното му детство единственият му светъл лъч е бил Джон Макгилис. Сякаш съдбата нарочно ги бе събрала и всеки от тях бе черпил сили от слабостите на другия. Първият опит за самоубийство, който Джон направил, бил два месеца, след като Били заминал за Виетнам. Тогава бил едва на десет.
Когато Били се върнал, огорчен и ранен, Джон избягал, за да е с него. Въпреки че властите ги разделили, все намирали начин да се намерят. Смъртта на Джон накарала Били да престъпи тънката граница между разума и лудостта.
— Синдром на закъснелия стрес — поясни Алтия, докато двете стояха на паркинга пред болницата. — Параноидна психоза. Натрапчива обич. Няма никакво значение как ще я наречеш.
— През последните две седмици се питах десетки пъти дали е имало различен начин, по който да постъпя с Джон Макгилис. — Сила пое дълбоко свежия пролетен въздух. — Няма. Не мога да ти опиша какво облекчение е сега, след като вече съм сигурна.
— Значи можеш да го оставиш зад себе си.
— Да. Не е нещо, което мога да забравя, но мога да го оставя зад себе си. Преди да си тръгна, искам да ти благодаря за всичко, което направи, и което се опита да направиш.
— Това ми е работата — отвърна простичко Алтия. — Преди не бяхме приятелки. Мисля, че сега почти сме се сприятелили.
Сила се разсмя.
— Почти?
— Да и като твоя почти приятелка искам да ти каже нещо.
— Добре.
— Наблюдавам ви двамата с Бойд още от самото начало. Наблюдението също е част от работата. — Кафявите й очи, ясни и прями, срещнаха тези на Сила. — Все още не съм решила дали си достатъчно подходяща за Бойд. Това и не е моя работа, ала аз обичам да си имам мнение.
Сила погледна към другия край на паркинга, където вече се зеленееше трева. Нарцисите бяха надигнали жълтите си цветове.
— Тия, не ми казваш нищо, което да не знам.
— Искам да кажа, че Бойд е преценил, че си подходяща за него. Това ми е достатъчно. Май единственото, което остава да решиш, е дали той е подходящ за теб.
— Бойд мисли, че е подходящ — измърмори тя.
— Забелязах. — С внезапно променено настроение Алтия погледна към болницата. — Разбрах, че след ден-два го изписват.