— Достатъчно! Стига толкова. Този път ще си замълча, но това повече няма да се повтори.
Тя се отпусна в края на леглото, скръсти ръце и започна леко да се полюлява, сякаш се опитваше да задържи тялото си да не се разпадне. Раменете й започнаха да се тресат. Тихият й плач му подейства по-силно дори от дясното й кроше.
— Ще се опитам да оправя нещата.
Тя престана да се люлее и го погледна.
— С кого? — попита. — С Ноа ли? Преди случилото се днес той бе готов да обърне света, за да предотврати ареста ми. Един час по-късно ме мразеше толкова силно, че ми затвори телефона и ме остави в затвора.
— С нищо не мога да променя това.
— А какво можеш да промениш? — извика тя. — Ще помогнеш ли на Париш да забрави, че опетних името й? Ще й помогнеш ли да забрави, че бях изведена от дома й с белезници? Тя крещеше, когато ме отвеждаха. Чуваш ли ме? — истерично завърши. — Тя крещеше.
Според него Париш бе гениална актриса, но той знаеше, че няма смисъл да го казва или да кара Слоун да повярва, че единственото нещо, което сестра й вероятно е изпитала, е било облекчение, защото е била арестувана за собственото й престъпление. Не знаеше дали сега, когато Слоун бе заподозряна в убийство, Париш щеше да играе ролята на сладката, наивна и всеотдайна сестра, или щеше да реши, че не си струва да се тревожи. Заради Слоун той се надяваше, че тя ще предпочете първото. На Слоун щеше да й е малко по-лесно, ако можеше отново да се върне в имението. Той кимна към телефона до леглото.
— Обади й се. Ако наистина е толкова разстроена от това, което ти се е случило, може да поиска веднага да се прибереш.
Надеждата, която проблесна в очите на младата жена, и колебливият начин, по който се пресегна към телефона и вдигна слушалката, накараха Пол да се почувства толкова зле, колкото когато осъзна, че сигурно Париш е убийцата. Разговорът бе изключително кратък и когато Слоун затвори, в очите й вече нямаше надежда. Тя погледна към Пол и промълви с равен глас:
— Гари Дишлър каза, че Париш му е наредила да ми предаде, че двамата с Картър не желаят да ме виждат или да разговарят с мен. В момента той изнася багажа ни на портала. Ако до половин час не го приберем, на сутринта ще бъде отнесен е боклукчийската кола.
— Ще отида да го взема — каза Пол и внезапно изпита желание да стисне в ръце крехкия, нежен врат на Париш и да я удуши.
Слоун кимна и уморено се протегна към телефона.
— Ще се обадя на майка ми и на Сара. Сигурно са се побъркали от притеснение, ако са чули новините.
Полицейското управление очевидно осигуряваше охрана, докато екипът по разследване на престъплението все още имаше работа, защото на алеята бяха паркирани две патрулни коли. Репортерите си бяха тръгнали и Пол си отдъхна с облекчение. Гари Дишлър отговори на позвъняването му на портала. Агентът взе багажа и го остави в колата си, след което отиде до предната врата и позвъни. Секретарят отвори е каменно лице.
— Както казах преди няколко минути на Слоун Рейнълдс, нито тя, нито вие сте добре дошли тук.
Той понечи да затвори вратата, но Пол я подпря и показа значката си. Много добре знаеше, че Дишлър вече е наясно, че той е от ФБР, но показването на значката бе необходима формалност, преди да наложи властта си.
— След като приключихме е формалностите, доведете ми Париш Рейнълдс.
— ФБР няма правомощия тук.
— Тук е било извършено убийство, в което е замесен човек, работещ за ФБР. Ще доведете ли Париш, или искате да отида до колата си, да вдигна телефона и след час това място да загъмжи от агенти?
— Почакайте — рязко отвърна Дишлър и му затръшна вратата. Когато тя отново се отвори, на прага стоеше Париш в брокатен халат, а лицето й бе студена, красива маска.
— Не причини ли вече достатъчно неприятности на всички ни? — попита тя.
Пол невъзмутимо й подаде визитна картичка с номера на мобилния му телефон, изписан на гърба.
— Обади ми се на този номер, ако решиш, че искаш да говориш.
— За какво? — Тя сведе поглед към него.
— За това защо уби прабаба си.
Тази нощ Пол за втори път бе сварен неподготвен от жена. Тя силно го зашлеви, след което вратата се затвори пред лицето му.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
— Ще се опиташ ли да се срещнеш с Мейтланд, преди да се върнеш в Бел Харбър? — попита Пол на следващата сутрин.
Слоун изглеждаше бледа и измъчена също като предишната нощ и той се почувства още по-виновен, защото явно не й бяха останали сили дори да му се сърди. Тя пъхна в куфара чантичката си с тоалетни принадлежности и го закопча.