Слоун бе нечестна и безсърдечна като него. Преструваше се, че иска Париш да я смята за истинска сестра, и след това я подмами да я заобича. Бе й разказала трогателни истории за майка им и я бе накарала да копнее да стане част от семейството им в Бел Харбър. Като се замислеше, разбираше, че Слоун бе приела поканата им да дойде в Палм Бийч само за да вкара ФБР агента сред тях и след това и двамата да могат да съсипят Ноа.
Докато разтриваше разсеяно пулсиращите си слепоочия, Париш си припомни това, което бяха казали и загатнали детективите. Изглеждаха абсолютно убедени, че Слоун казва истината и че този, който е поставил оръжието под дюшека й, е убиецът. Полицаите бяха убедени, че това не са Пол и Слоун, а Париш знаеше, че не са тя и баща й. Оставаше само Гари Дишлър.
В началото идеята й се стори абсурдна, но колкото повече си мислеше, толкова повече осъзнаваше колко малко й допадаше той. Когато преди няколко години бе дошъл да работи за баща й, задълженията му на помощник бяха точно определени, но сега той явно се занимаваше с всичко. По принцип се държеше с баща й почтително и с уважение, но няколко пъти го бе чувала да говори рязко и нетърпеливо, което бе абсолютно недопустимо. Бе го видяла да си изпуска нервите с една от прислужниците и я бе уволнил само защото пипала някакви документи на бюрото му.
Колкото повече си мислеше Париш, толкова по-неприятен и противен й се струваше Дишлър. Не можеше да си представи защо би искал да нарани прабаба й, но не бе убедена, че е неспособен да го направи.
Баща й четеше съболезнователни картички в просторен кабинет на втория етаж, който бе свързан с врати от едната страна със спалнята му, а от другата с кабинета на Гари Дишлър. Свързващите врати бяха затворени, но тази откъм коридора бе отворена. Париш внимателно влезе и затвори, за да може да разговаря насаме е баща си.
— Имаме проблем — каза тя възможно най-спокойно.
— Какъв е той? — попита той, докато отваряше поредния плик.
Тя седна на стол пред бюрото му.
— Знаеш ли какви наистина са били чувствата на Гари към прабаба? Вярно е, че тя често беше груба с него.
— Тя се държеше грубо е всички — отбеляза Картър. — Какво общо има това с Гари?
Париш дълбоко си пое дъх.
— Преди малко тук имаше хора от полицията. Вярват, че този, който е поставил оръжието под дюшека на Слоун, е убиецът на прабаба и също така са убедени, че това не са Слоун или Пол.
— Не се меси в тези неща, Париш. Остави тази работа на тях.
— Мисля, че не можем да си го позволим.
Той я погледна намръщено.
— Защо?
— Защото вече са убедени, че аз съм го извършила. Имам най-сериозния мотив и най-добрата възможност.
— Това е смешно! Пълна лудост.
— Лудост е да отида в затвора за нещо, което не съм извършила, но това се случва. Само един човек е имал възможност да премести оръжието сутринта след убийството на прабаба и това е Гари Дишлър. Като изключим Пол, Слоун, теб и мен, той е единственият, на когото полицията позволи да остане в къщата, след като бе намерено тялото. Ние с теб не сме го извършили. Остава само Гари.
Когато тя млъкна, забеляза страха, който се изписа за миг на лицето му.
— Дори няма да си направят труда да го разпитват и смятам, че ще арестуват мен. Мисля, че трябва да си наемем детективи, а също и адвокат.
Лицето му изразяваше не страх, а гняв, когато стана.
— Ще се заемеш ли с тези две неща? — попита го тя.
Той рязко кимна и Париш излезе. Тръгна надолу по стълбите, когато чу, че една врата се блъсна. Обърна се и затича нагоре. Вратата на кабинета на баща й все още беше отворена, но тази откъм коридора, която водеше към кабинета на Дишлър, сега бе затворена и Париш с ужас си помисли, че баща й ще помоли Дишлър да наеме адвокат и детективи. След това осъзна, че Картър ще се опита да научи истината от Гари.
Страхът за баща й я накара да извърши най-смелата постъпка в живота си. Тя изтича в кабинета му, затвори вратата и се наведе над бюрото, за да вдигне телефона. Натисна бутона за връзка с Гари Дишлър и той незабавно й отговори:
— Какво има?
— Гари? О, съжалявам — каза Париш, като продължаваше да натиска цифрата три и по този начин можеше да слуша какво става в стаята му. — Исках да се обадя в кухнята.
— Номерът за кухнята е тридесет и три — отвърна той и затвори.
Париш слушаше разговора в кабинета на Гари с нарастваща паника и недоверие, които се превърнаха в ужас.
— Казах ти да се успокоиш, Картър! — нареди секретарят с тон, с който тя никога по-рано не го бе чувала да се обръща към баща й.
— Какво говориш?