— Чу какво казах. Дъщеря ми току-що ме уведоми, че има опасност да я арестуват за убийството на Едит.
— Коя дъщеря?
— Имам само една дъщеря, която означава нещо за мен. И преди малко тя ми изтъкна една доста убедителна причина ти да си преместил оръжието. Ти си убиецът, нали?
Вместо да отрече възмутено, както очакваше Париш, тя чу как столът на Гари проскърца, сякаш се бе облегнал назад, и когато заговори, гласът му беше съвсем спокоен:
— Ти имаше сериозен проблем, Картър, и аз докладвах на деловите ти партньори. Наредиха ми да се заема с него, преди да се разчуе и да ни унищожи.
— Какъв проблем? — отбранително попита.
— Хайде стига, знаеш какъв — лицемерно отвърна Дишлър. — Едит промени завещанието си. Направи Слоун наследница на състояние, голяма част от което е дял от „Хановър Тръст“ и този дял възлиза на петнадесет милиона долара. Но тръстът притежава само пет милиона, защото ти и банката години наред теглехте от него, за да може банката да продължи да работи и за да покриеш всичко, което загуби. Прав ли съм?
За известно време настъпи тишина, след което Париш чу баща й да казва:
— Можех да убедя Слоун да остави парите си в тръста и да се задоволи с дивидентите. Вече накарах Париш да постъпи така…
Чу се шум, сякаш Дишлър бе ударил с ръка по масата.
— Слоун Рейнълдс не е Париш, тя е ченге. Ако бе решила да изтегли основния си капитал и ти не бе успял да направиш нищо, щеше да се разсмърди. И вонята щеше да залее теб и банката ти. Партньорите ти не можеха да позволят това да се случи.
— Престани да ги наричаш мои партньори, дявол да те вземе! Сключили сме само делово споразумение, нищо повече. Станаха ми гаранти, когато банката имаше затруднения през осемдесетте и в замяна се съгласих да пера част от парите им през тези години. Позволих им да поставят свои хора на някои от ключовите позиции и да те назначат на работа при мен, но не сме говорили за убийство.
— Нямахме избор. Ако знаех, че Едит е решила да промени завещанието си и да включи в него Слоун, тя щеше да умре от естествена смърт, преди да е успяла да го подпише, и нямаше да имаме проблеми. За съжаление не знаех нищо, докато Уилсън не си тръгна оттук с новото завещание, подписано в присъствието на слугите ти като свидетели. Поисках мнението на партньорите ти, а те на адвокатите си. Оказа се, че единственият сигурен начин да попречим на Слоун да предяви претенции към наследството си, е да изглежда така, сякаш е извършила убийство, за да го получи. Партньорите ти ме посъветваха да се заема с това.
Париш чу как баща й промърмори някакво проклятие, а Гари небрежно подхвърли:
— Това е просто бизнес, Картър. Нищо лично, фактът, че тя имаше собствено оръжие, бе удобство.
— Как разбра? Кога откри, че е полицайка? — прошепна Картър.
— В деня преди горката Едит да подпише завещанието. Попитах дъщеря ти какво е мнението й за персийските килими. Тя се изказа абсолютно непрофесионално. Дори не можа да направи разлика между стиловете. Не прояви интерес към нито една от антиките и това ме изпълни е подозрения. Отне ми пет минути на компютъра, за да разбера, че тя е ченге, и един телефонен разговор, за да го потвърдя. На деловите ти партньори им трябваха петнадесет минути да съставят план и да ми дадат инструкции. Трябваше ми още половин час, за да открия къде е скрила проклетото оръжие. Може ли вече да прекратим този неприятен разговор?
Париш чу напрегнатия глас на баща си от съседния кабинет, когато той попита:
— Ами Париш? Ще арестуват нея.
— Знаеш, че никога не бих позволил това да се случи. Довечера ще се погрижат за Слоун и всичко това ще приключи.
— Как?
— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?
Младата жена затаи дъх, а ръката й се поколеба над копчето, което щеше да прекъсне връзката. Но трябваше да научи какво ще правят със Слоун. Баща й сигурно бе кимнал, защото не чу гласа му, а отговорът на Дишлър смрази кръвта й:
— Довечера с малко помощ Слоун ще изпита силни терзания, които ще я накарат да напише признание, че е убила прабаба си. След това ще се застреля. Жените не обичат да са грозни в смъртта си, но тя е ченге. На нея й приляга да предприеме бързи и сигурни действия, не смяташ ли…
Париш изключи интеркома и излетя от стаята на баща си. Спалнята на Картър бе в края на северното крило на къщата, а нейната — в края на южното. Когато премина покрай главното стълбище, което водеше към фоайето и разделяше двете крила, видя една от прислужниците да върви по коридора с купчина дрехи и забави крачка. Все още нямаше точна представа какво да прави. Знаеше само, че трябва да предупреди Слоун и да напусне къщата, без да предизвика подозрения.